Докато жена ми беше в болницата с по-малката ми дъщеря, реших да заведа по-голямата на пица. Не само защото вкъщи нямаше нищо за ядене, все щях да й намеря нещо, а и тя предпочита да не яде. Но исках също да й обърна внимание и да прекарам малко време с нея. Напоследък все остава на заден план и се чувства пренебрегната и необичана.
А и имах нужда от въздух.
Край масата ни мина момиче на нейната възраст придружавано от баба си.
- Оооо! Виж колко е красиво! - възкликна тя провлачено и посочи към декоративното езерце в двора на пицарията. Беше осветено от светлини, които променяха цвета си.
- Не сочи! - отвърна рязко баба му. - Виждам! Нали заради това сме дошли. Хайде!
Дъщеря ми се загледа след тях докато се отдалечаваха и след малко я подпитах:
- Момиченцето изглеждаше свястно. Може да се заиграете после.
- Да. - отвърна тя.
- Баба му обаче малко неприятна.
- Да, много строга.
- Прави й забележки без да е направила нищо лошо.
- И после я чака тя да й се извини. А не е тя виновна.
- Така ли?
- Да. Ама то и вие така правите понякога. - имаше предвид мен и жена ми. - Не си мислете, че сте най-добрите.
Двете се заиграха и изчаках чак до единайсет преди да си тръгнем. Тя искаше да остане още, затова ми беше сърдита през целия път. Заспа с гръб към мен, а аз мислех за начини да стана по-добър.
Май няма как.
Wednesday
Subscribe to:
Posts (Atom)
