Налага се

Понякога си представям как нещата се подреждат точно както трябва да бъдат. Ама наистина. Не просто да... падат на произволни места, а аз да се нагаждам към ситуацията и после всички да казват "ето, видя ли, всичко се разви добре." Нищо не се е развило добре - аз се развих. Изкривих се от развиване докато успея да пасна в поредната извратена ситуация.

Есен е, вали дъжд. Има локви. Като погледнеш локвата не си казваш "я, виж как тази дупка е с точно същата форма като на водата, двете си пасват перфектно". Ясно ти е, че формата на дупката е съвсем произволна, а на водата й се е наложило да се напасне.

Ей такава дупка е Животът. А ние - с всичките си чувства и съмнения - се мъчим да се напаснем, само че не сме вода, а буци пръст, отчупваме парчета от себе си, променяме се, смачкваме се и се натъпкваме вътре, докато заемем правилната форма.

Не е защото искаме. Налага ни се.

Направо необичайно.

Днес денят мина добре и се чувствах добре чак до вечерта, когато настроението ми изведнъж се скапа и ме обзе онова чувство на отвращение към всичко. Случва ми се понякога, без конкретна причина.

Ако не беше се случило днес, едва ли щях да седна да пиша. Ноември е, навършва се поредната годишнина от създаването на блога ми, но сякаш нямам какво да кажа. Все едно всичко ми е ясно.

Нямам с какво да се похваля от изминалата година. Може би с факта, че с жена ми все още не сме се разделили. В днешно време това си е направо необичайно.

Иначе всичко останало като цяло е по-скоро разочароващо... Както се казва, "всичко е нормално". И няма за какво да се тревожим. Няма от какво да се боим.

Нали сме свикнали да е така?