Осъзнаване на смъртта

Малко преди да навърши пет дъщеря ми ме пита за смъртта. Първо започна с "мен кой ме е родил?", после мама кой я е родил, после баба кой я е родил, и като стигнахме до пра-баба кой я е родил пита:
 - А тя къде е?
 - Починала е - казвам аз.
 - Умряла?!? - пита тя невярващо.
 - Да. - казвам аз - Но това е било много, много отдавна.
 - Умряла на пода?!? - продължава да се чуди тя. Очите й са ококорени до невъзможност.
 - Не на пода - отвръщам аз и хем малко ме досмешава, хем почвам да се чудя накъде да насоча разговора. - Тя е била много, много, много възрастна. Това е било толкова отдавна, че дори аз не съм я виждал, защото още не съм бил роден.

Това изглежда я задоволи като отговор, защото не продължи с въпросите.

В един любим филм един от главните герои се пита защо не помним мига, в който за пръв път сме научили за смъртта. Това знание би трябвало да е разтърсващо, да променя представата ни за живота из основи, да променя всичко. А изглежда, че никой не си го спомня. Сякаш е нещо незначително.

Вечерта на същия ден я приспивах с история. Не обича приказките. Иска да й разказвам истории, които аз измислям. Получават се адски глупави, но тя настоява да съчинявам нова всяка вечер. Лежим в тъмното, аз разказвам някаква измислица и изведнъж тя ме пита:
 - А татко ти ще умреш ли?
 - Да.

Не се замислих преди да отговоря. Не мислех, че е кой знае какво. Помня, че като дете ми беше лесно да приема смъртта като нещо естествено и неизбежно, за което не си струва да се мисли. Наистина смятах, че това е присъщо за всички деца.

Дъщеря ми обаче се разхлипа в тъмното. Каза "не искам да умираш" и гласът й трепереше. Чакай малко, тръгнах да я успокоявам аз, няма за какво да плачеш, но тя се разплака. Прегърнах я и казах:
 - Стига, стига. Добре. Няма да умирам.
 - Тогава защо ми казваш такава лоша лъжа? - гласът й излизаше на пресекулки, осъдителен.
 - Извинявай, няма да умирам. Чуваш ли? Няма.

Малко се успокоява и след известно мълчание пита загрижено:
 - Само майките ли умират?
 - Не. - вече съм си взел поука. - И майките не умират. Само пра- пра-бабите.

Пак мълчим.
 - Ами хайде довърши историята, де!

Захващам се да съчиня края на историята си. Може да се получават адски глупави, но поне в тях никой не умира.