10

Обмислях да прехръвля блога на собствен домейн и да сменя визията му с нещо по-модерно и функционално. Блогспот отдавна ме дразни с бъговете си. Но ми домиля. Десет години са много време и сякаш всичко се е променило. Нека поне блогът ми да си остане същия. С мекото сиво и оранжевото.

Животът ми днес е съвсем различен. Случва се да се чудя как стигнах до тук. Нали уж можех много повече. Защо животът ми стана такъв? Тогава поглеждам какво съм писал месец след месец в този мой дневник и разбирам, че животът ми е такъв, какъвто си избрах да бъде. Разбирам също и мотивите, заради които избрах точно този живот. Това разбиране потушава гнева и ми връща спокойствието. Връща ми самочувствието и себеуважението. Не съм се провалил. Напротив. Успял съм.

Критериите, по които днес оценявам живота са съвсем различни. Това е причината за объркването. То няма как да бъде иначе. Все пак са минали десет години.

Бих казал, че без блога си нямаше да имам това разбиране. Десет години са много време. Достатъчно, че да забравя дори онези моменти, които смятах за изключителни и за които казвах, че няма да забравя никога. Забравих много. Не всичко, но все пак много. А колкото повече забравяме, толкова повече се променяме. Добре, че си водих записки.

Няма как да ми липсват нещата, които не помня, нали? Само че, фактът, че нищо не ми липсва, сам по себе си създава липса. Дяволска работа.

Годишнините традиционно са повод за преосмисляне. Аз май не съм спирал да преосмислям през последните десет години... Но конкретно през последната си задавам въпроси като "Кои са истински важните неща?" и "Колко точно си заслужава да пожертваш за да постигнеш целта си?" Хубави въпроси са. Искам и вие да си ги задавате. Постоянно. Не ми пука какви отговори ще си измислите. Само си задавайте въпросите.

Аз този път нямам нищо за казване. Не съм си приготвил някаква тъжна поука за края. Ще оставя Животът сам да ви натъжи. Сигурен съм, че няма да ме разочарова.

До скоро.