Вечерта излязохме с жена ми да се разходим. Минахме през центъра, хапнахме бургери, кипихме си сладолед, пихме по нещо алкохолно на плажа, послушахме музика и се прибрахме много преди полунощ, нетърпеливи да спим.
Старая се да излизаме така поне веднъж седмично - с приятели или само двамата. Без да мислим за работата, грижите за децата, липсата на време и липсата на пари. Много е изкушаващо да се потопиш изцяло в проблемите и да спреш да се забавляваш с оправданието, че имаш да правиш по-важни неща, но аз знам, че липсата на забавления обезценява живота, кара те да искаш да свърши и те вкарва в много опасен омагьосан кръг.
През летните вечери централната част на града и крайбрежните алеи са пълни с хора. Винаги е било така. Тази събота, докато с жена ми се разхождахме, ми хрумна, че не сме срещнали нито един познат. Като гимназист беше невъзможно да изляза и да не видя поне няколко човека, с които се знам по физиономия.
А сега - никой.
Усетих се чужд и излишен. Това все още си е моят град, но явно не е моето време. Изглежда, то, времето, ни отнася все по-далеч от настоящето и все по-близо до миналото, докато накрая се слеем с него.
Хубавото е, че тази мисъл не ме смути. Аз си имам семейство. Съвсем не възразявам светът да продължи без мен. И без това отива по дяволите.
Subscribe to:
Posts (Atom)
