А то беше като пожар

Много пъти се връщах назад в спомена си, до утре бих могъл да описвам всичко отначало, и пак виждам, че не мога да опиша онова състояние на лудост, на екзалтация, на безпаметност и на щастие, а само дим виждам, да се издига над спомена ми, ни следа от жарава, ни следа от пламък, а то беше като пожар. Просто бях притичал през този пожар и как, чудя се, нищо не е опърлено и изгорено; ако птица прелети през такъв огън, то тя ще падне в огъня, насекомо, ако се извие над него, ще се сгърчи тутакси в пламъците, а ето, аз и през пламъка минах, и през жаравата изтичах и ни следа от обгаряне! Ах, как мечтаех само да убия жестоко, тъй, че от ужас да настръхне и Долна мъка, и махалата Колибите, и да загина после по епически начин, да лежа епично и спокойно, както никой досега, и всички около мен да бъдат безкрайно опечалени, в дълбока скръб да потъне светът и да почуствува как ужас започва да се просмуква отвсякъде.

Но не би!

Ни убих, ни сам загинах, а още по-малко опечалих някого или накарах някого да изпадне в ужас!

Отнесох си болката мълчаливо и тайно, вкопа се тя в душата ми, покри се с тънка корица, и само понякога ще се попука тънката ципа и ще започне да сълзи. Капка ще се отрнои, ще звънне печално в душата ми и ехото й ще заглъхне, без да стигне до нечие ухо. Изглежда, че човек не може и да мрази постоянно, изтощава го омразата, изморява го, тя изтисква или изсмуква силите му. В същност, разбирам едва сега, че и омразата, и любовта са като тревата, те от нашите сокове пият, затова, ако човек доживее до дълбока старост, неговите близки полагат в земята само тялото му. Никакви сокове не са останали в него, само изтисканото до краен предел тяло от любов и от омраза, като изтощена орница.