Нищо за разпалване

Намерих време. За книги, за филми, за музика, за игри. За носталгия. За себе си. Не много, но достатъчно. Спрях да се тревожа за парите. Спрях да се тревожа за много неща. Ще живеем, то се е видяло... Няма как.

Дъщеря ми е прекрасна. Не очаквах, че децата могат да са такива. Хубаво ми е като я гледам как расте и вече не е важно, че аз остарявам заедно с нея. Разбирате ли изобщо какво означава това? Вече не е важно, че остарявам.

Получих подарък книга миналата седмица - "Спасени видения" от Иван Обретенов.

В душата въглените станали са пепел сива.
Неистов дъжд навсякъде вали.
Водна пелена над мене се излива,
ала какво, какво да угаси?

 Да, не остана много за гасене. Чудя се има ли нещо за разпалване... И даже си мисля, че е по-добре да няма. Омръзнало ми е от пожари! Нека минават дните. Топлите, есенни дни с нападалите листа по алеите на Морската градина. И зимните, изпълнени с виелици и киша. Да идва пролетта, да свършва лятото, пък ако ще и ние да свършваме с него!

"Есенни Съответствия"

Отново съм по тез места, където
вълшебната фантазия не мре.
И ято корморани във небето
се гмурват като в дъно на море.

Потъване е полетът, изглежда,
потъването – полет, и едва
прозрял таз проста мъдрост, се разрежда
на струйки дим горчивата трева.

Полюшват се тревите мълчаливо –
опалени от залеза са те –
и ти усещаш вече: всичко живо
престава в тая есен да расте,

прибира се във себе си, готово
едва напролет да избликне в клас.
И капчици слана, като олово,
тежат по тез треви. И върху нас.

Ивайло Иванов