Ако мъртвите се върнат

Животът е такъв, че понякога онези, които обичаш, те изоставят. И единственият начин да продължиш с живота си е да ги изхвърлиш от него. Все едно са мъртви.

Но какво, ако мъртвите се върнат?

Ако някой мъртъв за теб, заличен от душата ти и ти заличен от неговата, се върне?
Някой останал в онази част от спомените, които си спомняш съвсям рядко, по изключение, без да искаш... И после никога не си признаваш, че си се върнал към тях.
Какво ако някой такъв позвъни на вратата ти и каже "Здравей, мина доста време..."
Ще му кажеш ли нещо?
На такъв, дето отдавна си изхвърлил на боклука вещите му, забравени у вас, а после и боклука си изхвърлил.
Задраскал си в тевтерчето си името пред номера му, тъй плътно, че не си личи. И ако някой го погледне, вместо име ще види твоите емоции върху него.
Какво ще му кажеш?
Той се е променил - видял е какво има отвъд живота: там където никога не си бил и никога няма да бъдеш; а ако си, ще си без него там, където той е бил без теб.
Ти си се променил - видял си какво има в живота: живял си докато той е бил мъртъв; узнал си какво е да убиваш и да бъдеш убиван без вече да чувстваш болка: вече не, след онова първо убийство - неговото убийство, своето убийство.
За какво ще си говорите?
И двамата знаете неща, които другият не знае, и които можете да споделите, но ще искате ли? Ще го слушаш ли, когато разказва какво е преживял докато е бил мъртъв?
Ще можеш ли да го гледаш в очите както си можел да го гледаш преди? За какво ти е да го правиш, когато вече нищо не търсиш, не очакваш да видиш нищо в тях - в очите на мъртвец. Ще му позволиш ли той да надникне в твоите? Както преди?
Ще те интересуват ли снимките, които си е направил, щом сам си изхвърлил старите му снимки. По-точно - старите ти снимки на които е и той, и те прегръща...
Ще можеш ли да го прегърнеш, него, мъртвецът... Няма ли да се чувстваш сякаш прегръщаш самата смърт и да си спомниш как някога самата смърт теб прегръщаше, задушаваше те, изсмукваше живота ти и под заплаха да умреш те накара да убиеш, да убиеш него, да убиеш себе си!
Ще го поканиш ли да влезе? Ще пуснеш ли отново вътре, в живота ти, смърт?
Ще му кажеш ли, че е мъртъв?
Защо не, той е вече мъртъв - няма да те заболи.

Или?

Няма ли в теб да изригнат спомените за всеки път когато си си спомнял и не си си признавал? Спомени за живот? Няма ли да чуеш в неочаквания звън на звънеца живот? Няма ли да видиш в отречените очи живот? Няма ли докосването да те накара да си спомниш живот, да почувстваш Живот!!! В мъртвия! В теб!
И да пожелаеш да възродиш! Да усетиш вътре в себе си прошка за едно убийство, и да я дадеш на него, на мъртия, защото от него си я получил и защото той има нужда от нея!
Няма ли да забравиш онова, което всеки ден си си повтарял и да позволиш да те настигне това, от което си бягал?
Няма ли да простиш...?

Не знам. Знам друго. Ще съжаляваш.

Поне сме живи

Не обичам този израз. Съдържа в себе си недвусмислен намек, че животът сам по себе си е нещо хубаво, достатъчна причина да се радваш.

Представи си, че си прострелян и последният ти спомен е как кръвта ти изтича. После се събуждаш и откриваш, че си в ковчег, заровен под земята. Каква е правилната реакция? Непреодолим ужас, че си заровен жив или радост, че все пак не си мъртъв?

В случая да си жив е по-лошият вариант, защото ти дава възможност да осъзнаеш смъртта си. А като се замислиш, всички сме точно в такава ситуация - заровени живи, очакващи неизбежния си край.

Животът не е нещо хубаво. Хубав го прави напразната надежда, че може би, по някакъв непредвидим, неочакван, чуден начин, все пак нещата ще се наредят.

Уви.

(Rosencrantz & Guildenstern Are Dead)

Фантазия за щастие

Всички преследват едно и също - щастие. Но понеже представите им за щастие са различни, в крайна сметка всички преследват нещо различно.

Началото на това преследване вероятно съвпада с момента, в който започваш да искаш самостоятелност. Независимост от родители и семейство, свободатата сам да вземаш решения. Някъде по това време решаваш, че щастието ти е някъде другаде. И се спускаш да го преследваш.

Би трябвало тогава да се оформя и представата ти за щастие. Питаш се "Какво би ме направило щастлив?" и си даваш някакъв отговор. Той се определя от средата ти, от опита ти. За един щастието може да е в създаването на семейство. За друг може да липсата на отговорности. И така нататък.

Самият процес на преследване е като изграждането на театрален декор. Започваш да изграждаш част по част сцената, на която си представяш своето щастие. Декорът на един би включвал дом, любим човек, деца и куче. Друг би сложил каравана и околосветски пътешествия.

А сцената е малка и няма място за всичко. За да сложиш едно, трябва да се откажеш от друго.

С късмет декорът ти най-накрая е готов. Наредил си всичко точно като във фантазиите ти. Качваш се на сцената и се оглеждаш за щастието. Но него го няма. Само декор.