Сядаме за обяд край масата в хола. Питам го как върви ремонтът. Не сме се виждали от девет дни.
- Добре върви. Днес съборих плочките в кухнята. Останаха още малко, но много ме заболяха ръцете и трябваше да спра.
Ремонтът продължава вече повече от година. Ръцете почват да го болят все по-бързо, все по-силно и все по-продължително. Преди плочките трябваше да изкърти мивката, дограмата, дюшемето и какво ли още не. А от шпакловането го болят раменете и гърбът.
Изведнъж изпуска лъжицата си.
- Понякога пръстите ми просто отказват. Все едно ги няма.
Вдига ръката си пред очите си и се втренчва в нея, сякаш се опитва да я свие в юмрук със силата на погледа си. Пръстите потрепват, отначало едва-едва, после се размърдват и вече всичко е наред.
- Трябва да си почиваш повече - казвам аз. Той само се усмихва. - Наистина. Не се преуморявай толкова.
Дори усмивката му е уморена. Всъщност и той би искал да си почива повече. Но няма как. Няма за кога. Премества се на дивана, бърка под ниската холна масичка и вади шишенце камфоров спирт. Сипва малко в дланите си и започва да ги разтрива. Стаята се изпълва с опияняващ аромат. Разтрива ръце бавно и методично, с унесен поглед втрива течността в кожата си, сякаш изпълнява движения на магическо заклинание. Приисква ми се спирът наистина да помогне, изведнъж болката да изчезне и никога да не го болят ръцете отново. Искам го с цялото си сърце!
Нищо. Не става така. Ръцете просто ще го болят до края на живота му. Въздъхвам, защото нищо друго не ми остава.
Friday
Subscribe to:
Posts (Atom)