Тъжната страна на живота

Тъжна панда

2012-01-28T00:11:00.000+02:00

Стана ми тъжно тая вечер. Не знам дали и на теб ти се случва, но предполагам, че да. Някои вечери просто да ти стане тъжно заради всичко. И хем е петък, и хем е едно такова зимно навън - сипвам си ракия. Много люта тая ракия, ей! И ме е налеглала оная вселенска мъка, която е все едно в гените ми и няма отърване, нито причина, нито пък си тръгва истински някога. Говори ми се с някого - говоря. Пише ми се - пиша. Няма за какво да е тая мъка, мисля си. Няма за какво. Ама си е тука, пуста да опустее. Заради настоящето, заради миналото, заради бъдещето. Не съм от тея, дето я отричат. Не ме е страх. Сипвам си ракия. Късно е вече за подобни мисли. Винаги е било късно.

2012

2012-01-17T23:06:00.001+02:00

Най-големият враг на позитивизма са фактите.

Посрещнахме 2012 с повече от 30 войни по света

Видяно тук

Докато теб те нямаше

2011-12-06T23:37:00.000+02:00

Трудно ми е да ти напиша писмо. Обикновено казвам, че нищо не се е случило, защото не знам как да ти разкажа за безбройните неща, които са се случили. Вчера някакъв ми сече пътя с колата, после спря насред платното и ме псува като обезумял. А в неделя се напих за пръв път от година насам, на вилата на братовчед ми, стана чудно парти. Преди изгарях от желание да ти пиша и разказвах за всичко с огромен ентусиазъм... Помниш ли преди? Сега ми се струва безсмислено. Нито ще разбереш, нито ще помогнеш, нито... Нищо. Най-много да те ядосвам или разстроя с неволите си заради безсилието ти и прочее. Или да те ядосам и изнервя с малките си радости заради ревността ти и прочее. Сега усещам само умора и просто ми се спи, обмислям да оставя писмото ти за утре, както правя през последните десетина дни.

Не. Тази вечер ще ти пиша. Случиха се безброй неща. Докато теб те нямаше, аз се промених. И те забравих.

По дяволите.

Няма да е същото

2011-11-08T23:32:00.000+02:00

След като създадох този блог, реших, че ще го използвам за да кажа няколко определени неща на някои определени хора. През тази година казах последното от тези неща и очаквах с това да сложа край на Тъжната страна на живота, защото блогът беше изпълнил своето предназначение. Обаче продължих да пиша от време на време. Изглежда междувременно той беше придобил свой собствен смисъл, защото сега съществува заради самия себе си.

Отворих коментарите в резултат на един мейл, където ми беше казано "абе що не ги отвориш тея коментари". (Цитирам по памет.) За мое щастие, опасенията ми от спам не се оправдаха. Всъщност коментарите са рядкост, а такива, които не позволявам да бъдат показани, почти няма. Знам, че е прието да се обявяват някакви правила за писане на коментари, но ми се струва напълно ненужно. Трия каквото си поискам. Ако ваш коментар не бъде публикуван, значи съм го сметнал за глупав. Жалко само, че писмата секнаха. Сигурно сте видели и бутоните за споделяне по социалните мрежи - чувствайте се свободни да ги ползвате, затова са там. Чувствайте се свободни и да не ги ползвате, ако не желаете.

Животът ми през последните 12 месеца е прекрасен. Точно така съм си го представял. Иска ми се да имах повече време за да му се наслаждавам, но време няма. Предложих брак и тя каза "да", предстои ми сватба, а после ще дойдат и децата и нищо вече няма да е същото.

Нека видим какво ще стане.

Доста тъжно

2011-11-04T17:39:00.002+02:00

Промяна

2011-11-03T15:41:00.000+02:00

Единствената константа е промяната и в трудни периоди тази мисъл може да бъде истинско спасение. Нищо не може да спре хода на времето, а времето неизменно носи със себе си промяната. Независимо пред какви изпитания си изправен, независимо от трудностите, промяната ще настъпва ден след ден, месец след месец и рано или късно ще имаш един различен живот. Не задължително по-добър, но различен, което не е никак малко. И това не са напразни надежди, това е нещо сигурно, необорим факт, в който не е нужно да вярваш, а можеш да разчиташ на него.

Друго е обаче, когато си щастлив. В мига, в който имаш всичко, от което се нуждаеш и си постигнал перфектния баланс, към който си се стремил. Знаеш със сигурност, че ден след ден, месец след месец, промяната ще руши живота ти. И ако го искаш и занапред, ще трябва да го изграждаш отново и отново.

Докато повече не можеш.

По дяволите.

Житейски уроци

2011-10-24T17:22:00.001+03:00

- А ей там тогава беше "Зоната", май това беше първата дискотека на плажа. Правеха най-яките черни партита, всеки понеделник или нещо такова, с DMX, Dre, Eve. Ходех с едно момиче тогава... Много бях влюбен.
- А сега?
- Ако на тези години все още съм влюбен, значи съвсем нищо да не съм научил от живота.

Морал?

2011-10-17T14:57:00.001+03:00

„Никой не би се въздържал да посегне към това, което не му принадлежи, когато може да вземе без опасност за себе си това, което му е харесало на пазара, или не би се въздържал да влезе в къщите и да възлегне с всяка жена за свое удоволствие, или пък да убие, или да освободи от затвора когото си пожелае, и не би се въздържал да бъде като Бог сред хората във всички отношения… Ако можете да си представите някой, който притежава тази способност да бъде невидим, и никога не стори нещо лошо или не пипне това, което принадлежи на друг, той ще бъде смятан от околните за най-жалкия идиот…“ (Държавата, Платон)

В днешно време е модерно да се вярва, че хората са добри по природа. Странно как в античността са гледали далеч по-реалистично на нещата. Всяка нравственост е наложена отвън и хората са добри, защото им се налага.

Смисълът на живота

2011-09-30T17:34:00.001+03:00

Моят личен проблем с определенията за смисъла на живота е, че им липсва конкретност и ми е невъзможно да ги приложа практически в ежедневния живот. Те винаги влизат в противоречие с реалността, която наблюдавам и предизвикват в мен усещането, че нещо не е наред. Освен това дават възможност да се тълкуват по безброй много различни начини. А и макар да звучат като правила, оказва се, че допускат безброй много изключения. Срещал съм хора, които са убедени в дадено определение за смисъла на живота. (И са постигнали чувство на сигурност и спокойствие.) По мои наблюдения, те избират да изопачат, омаловажат или игнорират фактите, които противоречат на идеята им и хиперболизират или си измислят факти, които я подкрепят. Това винаги ме е разочаровало.

Наскоро прочетох едно различно определение. То не се отнася за конкретно общество, култура, религия, раса или епоха. То е универсално за живота въобще. Според него, в ранните години на земята, химичните процеси довели до задържането на твърде много енергия във въглероден диоксид. Стремежът към еквилибриум на системата налагал освобождаването на тази енергия - водородът трябвало да взаимодейства с вългеродния диоксид за да образува метан и вода. Най-ефективият начин това да стане било чрез билогични процеси. Това е.

"The purpose of life is to hydrogenate carbon dioxide."Mike Russell

Може донякъде да ви се струва разочароващо, понеже ни отнема възможността да сме предопределени за величие. От друга страна обаче е много успокояващо да знаеш, че каквото и да стане, смисълът на живота е бил изпълнен.

Ние не

2011-09-21T17:37:00.000+03:00

- Годините ще минат и един ден и ние ще спрем да се обичаме. Както всички. - каза той насмешливо. Уж за да я подразни, а всъщност защото разчиташе да го опровергае и да му каже, че не е прав. Не остана разочарован.
- Няма да спрем. При нас е различно. - каза тя убедено. Премълча "ние никога не сме започвали", защото не искаше да разваля момента. А и за миг си помисли, че може би тъкмо това ще ги спаси.

Недоизказани

2011-09-16T13:06:00.000+03:00

Недоизказаните думи, повтаряни многократно наум, или трябва да се превърнат в стихове, или трябва да умрат, превръщайки се във вътрешна, постоянна тъга.

What a Lovely Holiday

2011-09-02T15:18:00.000+03:00

Robbie Williams - Road To Mandalay by Augenblicke

Как?

2011-08-26T22:50:00.000+03:00

Когато си много щастлив с някого, как да приемеш, че го правиш нещастен?

Някой ден

2011-08-24T11:39:00.000+03:00

Вярваше, че въпреки всичко един ден в някаква ситуация двамата ще бъдат заедно и тогава нещата ще се наредят така, както трябваше да бъдат от самото начало. Всеки получава втори шанс, беше казал някой, и сега вярваше в това без да се замисли дали е истина, без да попита защо и как.

Неусетно дните отминаха.

Всичките дни.

Пясъка в обувките, ментата по устните

2011-08-11T16:36:00.000+03:00

Летните нощи край морето имат особено очарование. Без значение дали пием коктейли в някой бар край плажа, или седим на пясъка и пълним пластмасови чаши с мента и спрайт, купени от близкия магазин. Все става така, че си тръгваме по-късно от предвиденото, защото ни е прекалено хубаво, но най-накрая казваме "чао" на всички. В таксито към вкъщи ми се иска да пея с радиото и може би дори го правя. Тя бързо изчиства грима си, мушва се под чаршафа и ме вика при себе си, а аз отвръщам "идвам след минута" и оставам загледан в монитора. Адски ми се иска да напиша нещо в този блог, защото само когато облека чувствата си в думи, успявам да ги оценя безпристрастно. Искам да пиша за това, че времето няма да спре и как един ден ще изгубиш всичко, което днес имаш. Искам да пиша за безсилието и за неизпълнимите желания. Накрая лягам и я прегръщам, като се старая да не я събудя. Спи спокойно, мила моя. Утре всичко ще бъде наред.

До дъно, за твоята светла надежда

2011-07-13T08:46:00.000+03:00

"Убий слабостта, що наричаш безверие!
Убий, и в сърцето си виж,
че твоята сила е твойто съмнение!

И вярващ, ще се усъмниш!
И вярващ, ще видиш, че всякоя вяра
съмнение все е била!
Че вечното, смело съмнение дава
на вярата вечни крила!"

Добри Жотев
Маскарад на Лъжата

Благодари, докато имаш за какво.

2011-07-11T09:25:00.000+03:00

2011-07-04T09:31:00.000+03:00

На тая възраст всичко е изгубено

We were born to be wasted

2011-06-30T16:41:00.003+03:00

въпрос на нагласа.

2011-06-29T10:06:00.002+03:00

два часа. толкова оставаха докато дойде да я вземе и заминат.

куфарът и продължаваше да стои все така празен насред стаята.
абсолютно празен. само малкия катинар, който така или иначе не използваше се показваше в една от преградите.

тя отпиваше бавно от чашата с кафе, слушаше музика и прелистваше стари албуми със снимки.

дори не му обръщаше внимание. на куфара.

отвори го още сутринта, но си обеща да не го докосва.
не и преди той да се обади с думите "долу съм, слизай."

отначало и беше трудно да се пребори с инстинкта "това ще ми трябва, това не, това да..." после свикна.

човек сякаш умее да свиква с всичко. и хубаво, и лошо.

това бе третият път, в който и обещаваше време-път-заедност.
затова предпочиташе да я почака малко,
отколкото да разопакова после.

за трети път.

Много други

2011-06-27T09:16:00.000+03:00

Някой днес е щастлив.

Много други не са.

Когато няма надежда

2011-06-21T11:37:00.001+03:00

Една от най-известните туристически забележителности в света е мостът на Сан Франциско - The Golden Gate Bridge. Това е и локацията на първо място по брой самоубийства в света - между 1400 и 1500 души са избрали да сложат край на живота си тук, като скочат от 75 метра височина и се блъснат във водата със скорост от 122 км/ч, от 1937 година, когато мостът е открит, до сега. През миналата година са регистрирани 32 такива случая, 31 през 2009, 34 през 2008. Около 15-20% не са местни, т.е. пътували са от някъде специално за да могат да скочат от този мост. Гледката сигурно е страхотна.

Всъщност реалният брой вероятно е значително по-голям от заявения в официалната статистика, защото теченията завличат телата на мъртвите навътре в океана и често не биват откривани. За сравнение, в гората Aokigahara в Япония, която е второто най-предпочитано място за самоубисйтво, са намерени едва 500 тела от 1960-та насам. (През 1960-та в роман е описано как двойка влюбени се самоубива във въпросната гора и това я прави популярна сред японците.)

На Голдън Гейт са сложили такива телефони:

Но не помагат особено.

Понякога просто не можеш да откриеш за какво да живееш.

Вече никой не пише

2011-06-20T09:40:00.000+03:00

Казваше, че не си като другите. Харесваше младежката си дързост, вечното си любопитство към всичко ново, безкрайното изумление от живота, своята непримиримост и желанието си да променяш света. Кълнеше се, че никога няма да им позволиш да умрат. Недоумяваше как е възможно човек да допусне да стане скучен и вътрешно ненавиждаше подобни хора. Ентусиазмът ти беше толкова заразен, че всички ти вярваха.

Но сега спря да пишеш.

Знам, че имаш много работа и никакво време, а и музата ти напоследък хич я няма. Понякога се случва отново да те засърбят пръстите, да седнеш пред белия екран с ръце на клавиатурата и да имаш толкова много неща, които искаш да напишеш. Но умората не ти позволява, не можеш да се съсредоточиш, думите ти бягат и след няколко мига се отказваш, проверяваш фейсбук за последно и угасяш компютъра. Пък и вече сякаш няма нужда, няма полза, няма нищо.

Има ли значение, че ми липсваш?

Дори някъде дълбоко в теб наистина все още да е живо старото ти аз, каква от това, щом никога не излиза наяве? В моите очи ти стана съвсем като другите. Сега разбираш ли, че не беше правилно да ги ненавиждаш? Оправдаваш се, че се случва с всички... Но тъкмо в това е цялата трагедия.

В черни краски

2011-06-15T08:02:00.000+03:00

Гледах някаква реклама на сладолед, в която анимирано човече пееше и танцуваше, и сервираше сладолед на цялото семейство. Семейството включва две деца, мама, татко и баба. Дядо, изглежда, е починал. Винаги така става. Баба се е преместила при дъщеря си, хем да гледа децата, хем иначе самотата й тежи. Пък и с всичките си болести по-добре е да има някой край нея. Двустайният апартамент не е съвсем достатъчен за петима, което създава редица неудобства и става причина за чести спорове между младите. Сигурно скоро ще се разведат. Кой ли ще изплаща кредита?

Между другото

2011-06-13T19:51:00.000+03:00

Разказвах й някаква забавна история, когато споменах името му. Тя ме изчака да свърша, смя се с мен, а после попита:

- Той как е, между другото?

Натъпках цяла шепа пуканки в устата си, което ми даде няколко секунди да помисля. Има неща, които могат да накарат човек да будува безсънен през нощта, да се връща към спомени, които дълго се е мъчил да забрави и да полага усилия да сдържа сълзите си. Реших, че ще е кавалерско да й ги спестя.

Хрупах без да бързам, а тя гледаше встрани, сякаш не просто не я интересуваше какво ще отговоря, но дори беше забравила, че ме е попитала нещо.

- Ами, добре е, май. Имаше някакви проблеми в работата, но вече всичко му е наред. Или поне така казва.

Продължих известно време в същия дух. Тя мълчеше без да ме поглежда, затова смених темата. Имам купища забавни истории за разказване.

The Monday morning blues

2011-06-02T23:35:00.001+03:00

Защото така трябва

2011-05-30T22:40:00.002+03:00

Има дни, в които все се усмихвам, защото така трябва. А вечерта съм уморен и искам единствено всички да ме оставят на мира.

Започни да говориш

2011-05-25T18:46:00.001+03:00

Ще се изненадаш колко много хора мислят, каквото ти мислиш и чувстват, каквото ти чувстваш. Трябва само да започнеш да говориш с тях. И не забравяй, че, ако никой не те разбира, вероятно ти не разбираш никого, което е поправимо.

В разговорите за кратко ще се почувстваш по-добре.

Причината за всичко

2011-05-16T18:47:00.000+03:00

Нашият проблем, приятелю, не е, че не разбираме правилата на живота, а че не успяваме да се примирим с тях.

Понеже вече мина много време

2011-05-08T17:46:00.000+03:00

Всичко бях планирал. Не беше съдбата, не бяха звездите. Аз бях. Уж „изпуснатите” думи, уж „случайните” срещи, и дългите писма, и късните смс-и, и неочакваните музикални поздрави... И този блог. Не се ли чудиш защо? Наистина, всичкото това време, всичките тези усилия, за какво? Нека ти кажа, понеже мина много време и вече и за двама ни е без значение – защото исках да стана част от живота ти. Или по-точно, част от теб. Да завзема част от сърцето ти, част от спомените ти, част от миналото ти, да оставя своя отпечатък толкова надълбоко, че дори времето да не може да ме изтрие. Исках да повлияя на живота ти, да те променя.

Това бе моят пъклен план.

Не смей да ми пробутваш някое насмешливо-обвиняващо „заслужаваше ли си?”. Остави на мен да си задавам риторични въпроси. Доволен съм, ако искаш да знаеш, макар да не станах по-щастлив.

Не станах по-щастлив.

Права пропорционалност

2011-05-02T18:58:00.000+03:00

Колкото по-щастлив си, толкова по-бързо минава живота ти.

Опити за обяснение

2011-04-26T18:00:00.001+03:00

Не зная как да ти го обясня. Ти мислиш с други категории. Моят свят за теб не съществува. Каквото имам ти се струва безполезно, каквото ценя намираш глупаво. И понеже нямам какво друго да кажа, ще ти пожелая лека нощ, макар да е едва 10:30, ще изгася компютъра и ще легна да спя до това момиче, което наистина го е грижа за мен и би направило всичко за мен. Знаеш, аз й нося щастие. Това е, което правя. Правя я щастлива. И не за да се чувствам значим, нито пък търся някаква облага, а защото...

Напразно се опитвам да ти обясня. Ти мислиш с други категории.

And when it hurts for me...

2011-04-19T21:52:00.000+03:00

С удоволствие

2011-04-14T18:43:00.000+03:00

Тъгувам по нещо, което никога не се е случило.
Липсва ми някой, който никога не е бил мой.

И ми харесва.

В кръвта ми твоят пулс тупти

2011-04-12T09:47:00.000+03:00

[...]
Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоят пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Несвързано

2011-04-06T10:40:00.000+03:00

Тази сутрин ми е едно такова никакво. Ако бях ученик, със сигурност щях да избягам от час. От този след голямото междучасие или преди него. Или от последния. Или от двата по английски, а следващия щеше да е физическо, дето и без това неизвинени не пишат.

И нямаше да се прибирам. Поне докато не огладнея. Не ми е прибиращо се.

Отдавам го на времето напоследък, от което едва ли има по-хубаво, ако сме съгласни с Райнов. Аз определено съм съгласен и тези първи пролетни и последни зимни дни, в които хем е дъждовно и ветровито, хем не е смразяващо студено, ми дават възможност да вървя без да бързам, с ръце в джобовете, когато отивам или се прибирам от работа.

Тъкмо в гимназията открих удоволствието от това, да вървиш с ръце в джобовете. Едно от нещата, които определено ми липсват през лятото.

Понякога в обедната почивка няма с кого да се видя, нито какво да правя навън, но едновременно с това не ми се стои в офиса. Тогава излизам и се шлая безцелно, изчаквайки единият час да мине. Винаги в посока към морето – в този град други посоки сякаш няма. Ако отида до басейна, имам около 10 минути, в които мога да седя на пейките под влюбените дракони. Мирише на минерална вода. От чешмата зад мен възрастни хора пълнят десет-литрови туби. Десетте минути изтичат.

И ми е едно такова никакво.

Недостатъчно лудост

2011-03-28T16:38:00.000+03:00

- Е? Разказвай! Как мина? Хареса ли ти?
- О, да, хареса ми. Дори прекалено много...
- Какво значи това?
- Не знам. Нищо. Случвало ти се е нещо много хубаво изведнъж да те накара да осъзнаеш колко е гаден живота ти и как най-вероятно ще остане такъв до...края? И да ти стане кофти заради всичките неща, които нямаш и никога няма да имаш, няма да видиш или изпиташ и така нататъка. Светът е огромен и само на няколко часа път със самолет от тук съществуват едни напълно различни реалности, а ние сме затиснати в нашата си такава и... Всичко можеше да е много по-добре, наистина. Можеше да е много по-добре!
- О, я престани! Нямам представа защо говориш така, но, ако искаш да знеш, щом животът ти не ти харесва, просто го промени. Нищо не те спира да хванеш въпросния самолет и да полетиш няколко часа.
- Глупости, изобщо не става така. Знаеш ли защо Дон Кихот е пълно куку? Защото няма как да не бъде – той вярва, че може да направи всичко, което поиска. Ако нещо в света не му харесва, просто решава да го промени. Нужно е да си много луд, за да мислиш така. А аз все още съм с всичкия си.

Вече не

2011-03-21T09:54:00.000+02:00

Аз не спя, защото ме боли гърлото. Все едно преглъщам бръснарски ножчета. Затова съм пред компютъра и чета блогове. Наливам се с чай, понеже трябвало да приемам повече течности заради антибиотика, и ходя в тоалетната през 30 минути, понеже се наливам с чай. Говори ми се с някого, но освен теб, никой не е онлайн. Не е като едно време, мисля си, вече не сме млади, някога всички седяха в чата по цяла нощ.

Ти защо не спиш? Не знаеш ли, че вече никой не седи в чата по цяла нощ? Може би и теб те е хванал някой от тея ужасни вируси напоследък. Или е заради пълната луна, която не се вижда изобщо от облаците, но все пак е там. Или просто не си като другите и четеш блогове, и ти се говори с някого, но само аз съм онлайн.

А нали вече не си говорим.

=========

Не че не искаме, просто животът е скапан.

Бледосиня точка

2011-03-14T11:30:00.001+02:00

Има връзка между значимостта на едно събитие и неговата чисто физическа отдалеченост. Скандалът в дома ни е по-важен за нас от убийствата в Еритрея. Тричането на кучета в селото е по-голям празник от най-пищната корида в Севиля. Импровизираният карнавал в училище те вълнува повече от онзи в Рио. И така нататък. Умът ти е така устроен, че колкото по-далеч си от нещо, толкова по-малко изглежда то.

Това е нашата планета.

Не е трудно да се научиш да виждаш нещата от такова разстояние. Не е трудно да се дистанцираш. Трудно е след това да продължаваш да живееш, да водиш своите си ежедневни борби, да си поставяш цели, да откриваш предизвикателства... И да изпитваш радост.

Отдалечаваш се, отдалечаваш се, отдалечаваш се... И виждаш всичко. Виждаш целия свят, виждаш целия живот. Виждаш доброто и злото, виждаш справедливото и грешното, миналото и бъдещето.

Но си толкова далече от всичко, че вече не си част от нищо.

Докато теб те няма

2011-03-09T09:40:00.001+02:00

Лошото на заминаването е, че на мястото, от което тръгваш, животът продължава. Ако един ден решиш да се върнеш, може и да няма никого.

Как прави сърцето.

2011-03-04T19:28:00.000+02:00

Когато слушаш сърцето си, трябва да чуваш само "туп, туп, туп..."

Другото са собствените ти объркани мисли.

Детското в теб

2011-02-28T16:07:00.000+02:00

Струва ми се, че малко прекаляваш с всички тези глупости. Добре, де, извинявай, но знаеш какво имам предвид.

Ако се държиш като дете, всички гледат на теб с насмешка и не те приемат сериозно. Досаждаш. Никой не разчита на теб. Не искат мнението ти, нито търсят помощта ти.

От друга страна, зрелите за възрастта си деца заслужено печелят уважението на околните. Нали?

В случай, че въпреки това искаш да съхраниш детето в себе си, помни, че винаги ще има нужда от някой възрастен, който да се грижи за него.

Някой възрастен, който да го предпазва от тъжната страна на живота.

Масова профанизация

2011-02-25T13:04:00.000+02:00

Изглежда, красивото, докосвано от ръцете на мнозина, губи красотата си. Думите, изричани от всички, губят значението си. Чувствата, обявени на всеослушание, не са специални за никого.

Споделянето принизява всичко извисено. Несподелянето обезсмисля съществуването му.

Свободната воля тежи, когато резултатът не зависи от направения избор.

Ех.

Добавена стойност

2011-02-23T09:42:00.000+02:00

Държа на думата си, защото... Не знам, може би от предвидливост, макар че ми звучи неточно. Добре е да държиш на думата си. Така й придаваш стойност. Има неща, които са недоказуеми и можеш да гарантираш единствено с думи, а другият трябва да приеме на доверие. Сега може и да ти изглежда глупаво, но някой ден ще решиш да кажеш „винаги ще съм до теб” и адски ще ти се иска да ти повярват, а, ако думата ти не струва нищо... Какво ще правиш тогава?

Цена

2011-02-16T08:58:00.001+02:00

За какво ти е да обясняваш на всички кой си и за какво се бориш? И без това е достатъчно тежко да останеш верен на убежденията си. Всеки бунт си има си цена. Родителите ти са на прага да те обявят за неблагодарен и безотговорен. Половинката ти се съмнява в любовта ти и плаче, докато те моли да не си толкова инат. Приятелите ти губят всякакво уважение към теб и с изумление чуваш от тях подигравки тъкмо за нещата, с които всъщност се гордееш най-много. Това са част от сигурните признаци, че си успял, бил си независим и самостоятелен в решенията си, не си се водил по чужд акъл, не си вървял по чужди стъпки. Дали си е струвало? Едва ли. Дали си бил прав? По-скоро не. Остава само една тиха гордост. Едно сладко усещане, което нямаш с кого да споделиш.

П.П.
Вижте този филм, героят на Дани ДеВито има да каже някои неща за това как се става човек с характер.

Неделно

2011-02-09T09:41:00.003+02:00

Прозорците на спалнята гледат на изток и стаята се пълни със слънце още от изгрева. Излежавах се до късно, дочетох започнатата книга, не правех нищо. Светлината правеше странни фигурки по тапетите. През ПВЦ дограмата се чуваха двигатели и разговори. Мислех за прекрасни неща, които никога няма да се случат. Пропилях почти целия ден по напълно безсмислен начин.

Защото така исках.

Няма формула за правилно прекарване на живота. И на теб са ти казвали, че животът е кратък, че всяка секунда е ценна и не бива да губиш време, че всеки пропуснат момент е безвъзвратно отминал и никога не можеш да го върнеш. Thank you, Captain Obvious! А какъв точно е съветът? Няма съвет. Каквото и да правиш днес, когато остарееш, ще ти се иска да беше направил повече. Ще се ядосваш на младите, защото пропиляват възможностите си и ще им повтаряш, че животът е кратък, че всяка секунда е ценна и прочее. О, ще си казваш, защо го разбрах едва сега, когато вече е твърде късно!?

Глупости. Нищо не си разбрал. Винаги е било твърде късно.

Ще търсиш вината в хората, защото алтернативата е немислима. Те просто не знаят, ще казваш. Те не могат да разберат, ще казваш, още са млади. Те не слушат какво им се говори и след време ще съжаляват, ще казваш.

А животът просто е такъв и няма какво друго да правиш с него, освен да го пилееш.

На мен никога.

2011-02-04T10:45:00.003+02:00

Познавах човек, който мислеше, че никога няма да му се случи да остане сам. После му се случи, а той дори не разбра.

Тъжна история.

Константа

2011-02-03T09:26:00.003+02:00

Да, знам, паля се, че трябва да съм щастлив и на това, повечето хора изобщо не биха разбрали какъв ми е проблемът, но аз нали я обичах, какво стана сега.
Копеле, не знам дали трябва да ми разказваш тези неща, казва Чарли много сериозно.
Но продължавай, добавя бързо.
И аз продължавам, доколкото мога, а аз мога доста, говоря и говоря, докато концертът свършва и ние отиваме да пием тоник в 703 в 00:03, опитвам се да обясня какво чувствам и в крайна сметка се прибирам и си лягам по-късно, отколкото съм свикнал, и по-уморен, отколкото ми се иска, и чак на следващата сутрин ми хрумва, че с цялото това говорене всъщност съм доста тъпо копеле и вместо това може би просто трябваше да отида при Констанс и да и кажа нещо простичко като “здрасти” например, да си поседим малко в ателието и може би да опитаме отново, пак от целувките нататък, и може би всичко щеше да бъде наред.
Но дори тази мисъл не трае много дълго.

Целия текст на Богдан Русев намерих единствено тук..

Любовна лирика

2011-02-01T09:52:00.003+02:00

[...]
Имам предвид, че човек остарява, става циничен, преживява любовта, надживява я, преодолява я и вече няма нужда от нея, няма време за нея и като цяло спира да му пука за нея. И четенето на подобни стихове става ненужно. Не те замислят, не те разчувстват, на нищо не могат да те научат и това, за което се говори в тях ти е прекалено далечно за да го съпреживееш.
[...]

Моето време

2011-01-25T13:39:00.005+02:00

По мое време беше различно. Хората се ценяха според качествата си. Важни бяха куражът, достойнството, моралът. Може би е било само защото тогава никой нямаше годишнен доход, с който да се похвали. Не знам.

Най-много ми липсват разговорите. Обичахме да говорим за глупости като дали има случайности, ще получим ли втори шанс, светло ли е бъдещето и има ли смисъл да мечтаеш за непостижимото. Сега всички са прекалено умни за да говорят за глупости. Вече знаят достатъчно. Не си струва. И няма време. Разбира се.

Изглежда, когато твоето време отмине, отминаваш и ти. Остава ти само да гледаш отстрани.

Да!

2011-01-23T09:51:00.003+02:00

Отидох да си платя интернета. От всички сметки единствено тази за интернет не мога да платя онлайн и трябва да ходя до офиса. Този път не ми тежеше, имах нужда от разходка. Идва редът ми и добре изглеждащо момиче ме пита за телефония номер. Не ми се случва често, казвам си на ум, но отговарям послушно без да се правя на интересен с остроумни забележки. Докато чакам да ме намери в системата разглеждам бюрото. Има работен календар, на който пише: "Да! Аз ще се усмихвам всеки ден от новата 2011 година!" На мен още ми е пред очите вчерашната случка, когато си говорехме с тази моя приятелка и тя ми обясняваше колко сухи и безвкусни мандарини си е купила последния път, и изведнъж майка й се обади и й каза, че баща й е починал. Трябва да си наистина безразличен към чуждата болка за да можеш да се усмихваш всеки ден.

Не, дори това няма да е достатъчно. Трябва да си изгубил всичко човешко.

От глупост

2011-01-03T08:34:00.005+02:00

Дали е генетично заложено или е въпрос на възпитание е без значение. Човек винаги иска да постъпи правилно, независимо какво ще му струва.

Така желанието да кажеш истината ще те тормози винаги и ще продължаваш да го обмисляш като вариант, макар да знаеш, че с това ще рискуваш всичко постигнато и със сигурност ще загубиш много. Странно е как можеш да провалиш живота си заради нещо минало, което не би трябвало да има значение за никого, освен за теб. Може би ще го направиш утре?

Само от глупост.

Нищо добро

2010-12-21T10:54:00.000+02:00

Младостта кара човек да игнорира недостатъците на хората, с които случаят го е събрал. Намира оправдание за всяко поведение. Тя, младостта, минава много бързо и истината излиза на яве, а това, както сме казвали и преди, никога до нищо добро не е довело. Нуждата да вземеш решение става все по-неизбежна с времето - дали да се примириш с неща, за които си се клел, че никога няма да се примириш, или да останеш сам.

Да, животът винаги предоставя избор.

преди лягане

2010-11-21T21:15:00.002+02:00

Ядем и пием, но някои липсват. Шегите пак са смешни, но какво щеше да е, ако бяха тук тези, които ги няма?...

Прецакани сме

2010-11-15T16:30:00.000+02:00

Животът има алтернатива, но тя е още по безсмислена.

Самодоволно

2010-11-01T16:47:00.019+02:00

Доволен съм от блога си. Доволен съм от това, което съм написал и как съм го написал. Харесва ми и се радвам, че има и други, на които им харесва. Не че 60 читателя са много, но са далеч повече, от колкото съм очаквал, особено като се има предвид, че не съм правил нищо за да привличам хора тук. Никъде не съм слагал линкове, почти не коментирам в чужди блогове, не пълня блогрола си с надеждата някой да ми върне "услугата", нито карам познатите ми да влизат... Разчитам, че всеки е попаднал тук по свое желание и защото му е приятно.

Това е едната от причините да запазя блога си анонимен. Исках да бъде четен от хора, на които им харесва. А не такива, които влизат, понеже ме познават. Примерно. Другата причина също е съвсем проста. Не исках тези, които ме познават, да съдят за мен по текстовете в блога. Това е като да прочетеш "То" и да решиш, че Кинг е откачен изверг психопат. Хората са склонни да го правят.

Виждал съм свои текстове тук-там. Всеки път ми е приятно, дори да не е оставен линк към оригинала. Гледам на това като на доказателство, че на някого му е харесало. Нямам проблем с така наречената интелектуална собственост. Пиша с идеята някой да прочете написаното и колкото повече хора го направят, толкова по-добре съм се справил. Нямам амбиция да привличам трафик, да печеля пари и да ставам известен. Мои неща са се появявали в Прочети това, в Свежо, Блогът на Атанас Янев, споменаха ме в Аз Ваня, преведоха ме на английски във форума на американския университет, провокирах пост в блогът на Витанова и т.н. Между другото, ако погледнете коментарите под ето тази публикация ще разберете защо съм изключил коментарите тук. ;)

Опитвам се да кажа, че всичко това е много хубаво и се радвам на линковете, на писмата и че изобщо четете.

Иначе последните 12 месеца за мен бяха много напрегнати и се случиха десетки неща. Есента и зимата разсъждавах колко подтискащо е да не можеш да си намериш работа и как това може тотално да те скапе. После няколко месеца преминаха в усилия да завърша ремонта на настоящето ми жилище. Безкрайно уморително. Отскоро се преместих да живея в новия си дом и усещането е страхотно. Все още съм под влиянието на първоначалния ентусиазъм. Струва ми се, че точно това беше промяната, от която имах нужда.

Сега си мисля... Браво на мен.

Нека видим какво ще се случи.

Мечти за прекрасен живот

2010-10-29T09:24:00.004+03:00

Ако решиш, че имаш нужда от помощ, трябва да я поискаш. Намери някой, който може да ти помогне и го помоли. След това му се довери напълно и прави всичко, което ти казва, дори да ти се струва ненужно и безмислено. И спри да казваш "не мога".

С мечти като твоите - такива едни никакви - едва ли някога ще се чувстваш добре.

Ден за избор

2010-10-26T09:31:00.002+03:00

Понякога човек отлага вземането на решение от страх, че ще сгреши. Изчаква да се случи нещо, което да направи изборът му по-ясен или действията му по-неизбежни. Чакането може да продължи с години.
- Не се ли страхуваш, че един ден ще разбереш, че не си бил длъжен да постъпваш така? Ако само си имал малко повече търпение... Ако само си бил малко по-настоятелен или си положил малко повече усилия... Какво, ако един ден откриеш, че си можел да имаш каквото искаш? Че си имал свобода и избор.
- Нима не си разбрала? Този ден отдавна мина. И аз вече съм избрал. А тя е толкова по-добра от теб във всяко отношение.

...

2010-10-12T10:55:00.000+03:00

Happiness is overrated.

Нощ без смайлита

2010-09-29T22:15:00.002+03:00

Ужасен живот.

В някои вечери просто не ти е до усмивки. Все ще се намери някой, който да ти каже "Усмихни се!", и ти се усмихваш, понеже няма смисъл да обясняваш за тези вечери. И как хич не ти е до усмивки.

Какво се е случило? Нищо не се е случило.

Само дето колкото повече те е грижа за другите, толкова по-малко те е грижа за теб. Ставаш жертва на собствените си добротели.

Всеки казва, че заслужаваш нещо по-добро, а на теб до гуша ти е дошло от клишета и си мислиш, че само чудо може да ти помогне, и колко е жалко, че преди години спря да вярваш в чудеса.

Безнадеждно е.

Оливър и неговата история

2010-09-28T14:06:00.002+03:00

It's just one night in NYC

Цитат на деня

2010-09-27T10:26:00.000+03:00

По-добре да плачеш при психолога, отколкото да се хилиш при психиатъра.

След време

2010-09-25T21:20:00.002+03:00

Един ден внуците ти ще изхвърлят всичките ти кристални сервизи, албумите ти със снимки и теб.

Не си измислям.

По телефона

2010-09-14T22:01:00.002+03:00

Още от сутринта му стана тягостно, понеже беше рождения ден на майка му и беше свикнал всяка година на тази дата да й се обажда и да й честити. Сега не можеше да го направи, понеже тя беше починала. След края на работния ден не издържа и звънна на сестра си.

- Здрасти! - извика тя в слушалката, радостна да го чуе. Не се чуваха често.
- Здравей. - поздрави той.
- Как си? Какво става?
- Ами... нищо. Нали няма вече на кого да се обаждам днес и реших да се обадя на теб.

Тя се разплака и той не знаеше какво да каже. Много е трудно да утешиш някого по телефона.

Можете ли да си представите?!

2010-09-09T16:32:00.002+03:00

Оказва се, че имало щастливи хора, които всъщност не били щастливи. Само се престрували на такива. И животът им всъщност не бил прекрасен. Само така казвали. За пред хората. И единствената разлика между тях и всички останали била, че те твърдели, че са щастливи. (А след време дори почнали да си вярват.)

Нищо странно в това, като се замисля...

Водещата новина от деня

2010-09-01T14:25:00.002+03:00

И днес животът не стана по-добър. Специалисти прогнозират, че ясно очерталата се тенденция ще остане непроменена и занапред.

И изведнъж - бам!

2010-08-19T11:34:00.003+03:00

По това време на годината е пълно с малки котета. Днес точно пред вратата на офиса има едно прегазано от кола. Съвсем плоско е.

В определени ситуации не можеш да кажеш "случва се", но какво друго да кажеш, като наистина се случва?

Вижте как.

Всяко дете иска семейство.

2010-08-16T09:50:00.001+03:00

Иска, ама няма.

Живей за мига

2010-08-14T23:47:00.004+03:00

По правило младежите са идеалисти, мечтатели и вярват в щастливата развръзка. За това често можете да ги чуете да казват, че е напълно възможно във всеки един момент да те блъсне кола или да умреш при друг нещастен случай. Обичат с патос да повтарят "живей за мига" и препращат верижни писма по електронната ви поща, в които ви съветват да си носите новите дрехи. Така оправдават глупавото си държание, мързела си, егоизма или нежеланието да поемат отговорност. Липсата на бъдеще означава липса на последствия, дава чувство на свобода.

Несъмнено е вярно, че смъртта дебне отвсякъде и никой не е защитен от инциденти с летален характер, но все пак такъв поглед е краен и едностранчив. Според данни на НСИ, ако сте на 17, вероятността да умрете през следващата 1 година е 0.00060 (по-малка, ако сте от град) и по всяка вероятност ще живеете още около 57 години. Знам, че звучи страшно, но е факт.

Въпросът "Какво би станало, ако утре съм мъртъв?" е вълнуващ, но, наистина, по-практично е да се питате "Какво би станало, ако утре съм все още жив?". Би станало това, че ще трябва да си понесете последствията от днес.

Някой може да попита, какво ако все пак ме блъсне кола? Е, такъв въпрос е лишен от всякаква рационалност. Ако умреш, няма да съжаляваш за нищо, защото ще си мъртъв. В момента на смъртта губиш способността си да съжаляваш.

"Винаги ще има утре" е далеч по правилен принцип за следване. С него не рискуваш нищо, защото дори да сгрешиш, няма да си жив да го видиш. Ако се замислите, ще видите, че съм прав.

И заживели щастливо

2010-08-13T12:00:00.002+03:00

Знаете ли ги онези двамата, дето се влюбили, взели се и заживели щастливо?

И аз не ги знам.

Ако се върне - твое е

2010-08-09T14:57:00.004+03:00

Ще срещнеш някой, който ще те прави щастлив без дори да разбираш как. Всяка минута прекарана заедно ще е удоволствие. Самото му присъствие ще те успокоява и вълнува едновременно. Ще те разсмива без усилие. Ще ти се струва, че те разбира, дори когато сам не можеш да се разбереш. Ще можете да говорите за всичко или да мълчите безкрайно, когато думите са ненужни. Често ще се изненадвате колко много си приличате и как сте съвсем различни. Ще има и доверие, и уважение, и всичко останало, и ще е очевидно, че сте създадени един за друг и никога няма да се разделите.

А когато това е вече минало и нито се виждате, нито се чувате, ще се чудиш какво си можел да направиш.

Нека те успокоя. Нищо. Хората, които обичаш, просто трябва да оставиш да си тръгнат. И те си тръгват.

Животът е такъв. Гаден.

Без път за връщане.

The hardest story I've ever told

2010-08-03T09:59:00.004+03:00

No hope, no love, no glory,
no happy ending.

Като всяка друга история, с изключение на измислените.

Другата

2010-08-01T22:41:00.002+03:00

Помниш ли онази песен, която те накарах да изслушаш и за която ти каза, че е ужасна? На нея й хареса. Мисля си, че е по-добра от теб във всяко отношение. Някой ден, може би, ще ти го кажа.

Гласът на сърцето

2010-07-30T23:28:00.004+03:00

Понякога, обзети от ревност, може да получите пристъп на ярост, да направите нещо глупаво или да кажете нещо ужасно, за което в последствие да съжалявате. Това е гласът на сърцето. Ще ме прощавате, но ми е трудно да уважавам хора, които твърдят, че е редно да се вслушваме в този глас. И ми излгеждат жалки, ако го използват като оправдание за постъпките си.

Респект за онези, които го превъзмогват.

Мъдростта на годините

2010-07-29T02:05:00.003+03:00

Нямам обяснение.

Когато си на 16 смъртта не изглежда никак страшна. Можеш със студена пресметливост да намираш оправдание за самоубийството и убийството и с лекота излагаш живота си на риск в екстремни спортове, пиянски сбивания, скоростно шофиране и други.

Когато си на 70 самото споменаване на думата "самоубийство" ти се струва кощунство, а новината, че някакво дете се е удавило в язовир на майната си те разстройва искрено и отнема от съня ти.

Определено с годините човек започва да цени живота повече - както своя, така и на другите, - а нали младостта е по-хубава от старостта? Излиза, че колкото по-хубав е животът, толкова по-малко го ценим.

И като виждам разни дядовци и баби, дето са с единия крак в гроба, как им се живее и как продължават да се борят с ежедневието си и да правят планове за бъдещето, започвам да си мисля... Може би аз пропускам нещо. Може би все пак има нещо хубаво в тоя живот.

Или човек просто изкуфява и живее по навик.

А1: план > мечта

2010-07-28T00:11:00.004+03:00

Мечтите са другата любима тема, заедно с тази за любовта. Трябвало никога да не спираме да мечтаем, щото сме големи колкото мечтите си, разбираш ли, и тем подобни. А за плановете нищо не казват.

Човек с план е винаги по-добре от човек с мечта!

Мечтите са забавни и вълнуващи, но нищо повече.

Вероятността за сбъдване при плановете е далеч по-голяма.

Ако наистина искаш нещо, спри да мечтаеш за него и започни да планираш.

Манипулатори

2010-07-15T19:24:00.003+03:00

В сутрешния блок говореха за домашното насилие и по специално за жените, които са бити от мъжете си. Регулярно. Някакъв психолог обясняваше, как в много от случаите такива жени имат възможност да се махнат, но не искат. Казвали, че мъжът им може и да ги пребива, но по принцип е добър човек и ги обича, и го прави за тяхно добро. Ако се държат добре, няма им посяга и всичко ще е наред. Откривали вината в себе си и все се надявали, че нещата ще се променят в бъдеще. Каквото и да направи мъжът им, каквито и доказателства да им представиш, че той е ебаси животното, те ще успеят да намерят оправдание за деянието му.

Без да искам направих асоциация с някакви религиозни типове, дето всеки път като им се случи нещо лошо решават, че Бог ги наказва за греховете им. И той, Бог, може да им прави живота труден, но то е защото ги обича. Това са просто препятствия, които ще ги направят по-добри. И ако се научат да не прегрешават, всичко ще е наред. Всички отвратителни неща, които им се случват, са част от божествения план и със сигурност ще доведат до нещо хубаво, ако само седим, търпим и се молим.

Мама им манипулаторска.

2010-07-14T23:08:00.001+03:00

остаряваш

Dido

2010-07-12T19:48:00.002+03:00

Само за хората

2010-07-12T04:08:00.000+03:00

- Не мога да разбера тази нова мода, хотелите да обявяват, че са "gay-friendly"! Що за простотия е това?! Нали хотелите по подразбиране са "people friendly", да не би педалите да се някаква отделна категория хора, за която е нужно специално отношение и изключителни грижи?! Ега ти криворазбраната толерантност, да делят хората по хотелите според сексуалните им предпочитания, сякаш на някого му пука кого искаш да чукаш! Шибани комплексари, жадни за внимание!

Не че не знам отговора на въпроса ми, но след като цяла нощ съм копирал информация за различни хотели, в 5 сутринта наистина ми е писнало и просто говоря колкото да не заспя.

- Имаш нещо против обратните ли? - отвръща колежката ми и в тона й долавям готовност за спор.

Тя и без друго е ужасно недоволна от преобладаващото ми тотално нежелание да говорим за каквото и да е и използва всяка възможност да подхванем разговор. Сега явно се чувства подготвена по темата, сигурно е спорила за това и преди, кой знае, може би в училище е трябвало да пише есе или нещо подобно, но във всеки случай е сигурна в доводите си и тръпне в очакване да ми натрие носа.

На мен обаче не ми се занимава.

- И те са хора, като всички други... Не мога да ги понасям.

Смее се. Нямаше да се смее, ако знаеше, че го казвам сериозно. Час и нещо след това се прибирам към вкъщи и понеже тъкмо се съмва единствено високите позлатените кубета на катедралата са осветени от слънцето и блестят ярко в иначе мрачната сутрин. Хладно е, тихо е и за проеден път се убеждавам колко безумно по-хубав е целият свят, когато хората просто ги няма.

Ключът към успеха

2010-07-12T03:52:00.000+03:00

Когато станеш богат и известен, ще трябва да напишеш книга. Хората ще я купуват, защото по някаква причина се интересуват от живота на богатите и известните повече, от колкото от своя собствен живот. Те всъщност ще искат да прочетат в твоята книга какъв е ключът към успеха. По тази тема ще трябва да пишеш.

Ще трябва да си много внимателен, защото хората ще приемат всяка твоя дума като истина. Та нали ти си богат и известен, със сигурност знаеш какъв е ключът към успеха, ще си казват хората, докато четат. Може да пишеш за каквото си поискаш, но никога, в никакъв контекст не споменавай късмета, шанса, съдбата, предопределението и други от този тип!

Може например да напишеш, че деветдесет процента от успеха си дължиш на неуморен и усърден труд. Хората обичат да чуват, че с труд може да се стане богат и известен. На никой няма да му направи впечатление, че милиони хора по света работят и са работили повече от теб, но не са постигнали нищо.

Хубаво е също да напишеш, че зад всеки голям успех стои уникална идея. Това се харесва. Всеки има идеи понякога, значи всеки има своя ключ към успеха. Нищо, че милиони хора по света имат милиарди идеи, повечето от които пъти по-добри от твоите, но никой не е чувал за тях.

За твоя успех, разбира се, много голям принос има семейството. Те са те възпитали, те са те подкрепяли, те са те научили на толкова много неща. Трябва да го споменеш в своята книга. Кажи, че от малък си знаел, че ще постигнеш големи успехи. Ще окуражиш милионите други, които също знаят, че са предопределени за велики дела.

И най-важното - вярата в Бог! В мигове на трудност винаги си се уповавал на своя Бог и той ти е помагал. Вярата ти те е накарала винаги да продължаваш напред и никога да не се предаваш. Милиони хора ще открият в теб доказателство за своята вяра и ще им дариш огромна надежда, че един ден Бог ще ги направи богати и известни. Какво по-хубаво от това?

Да подчертая още веднъж - никога не споменавай, че всичко е било щастливо стечение на обстоятелствата. Нека бъде тайна.

Луди - млади

2010-07-12T03:45:00.000+03:00

Изведнъж престанах да драскам кибрита и се наклоних към нея през масата. Доста теми за разговор ми тежаха на душата.
- Слушай, Сали. – казах й.
- Какво? – попита тя. Беше вперила поглед в някакво момиче на другия край на заведението.
- Някога идвало ли те до гуша? – казах аз. – Искам да кажа, бояла ли си се някога, че всичко ще тръгне наопаки, ако не направиш нещо. Мисълта ми е, обичаш ли училището и всичките тези глупости?
- То е страшна скука.
- Но мразиш ли го? Зная, че е страшна скука, но мразиш ли го? Това искам да зная.
- Е, не го точно мразя, но вечно трябва да...
- Аз пък го мразя. Майко, как го мразя! – казах аз. – И не само това, ами всичко ми е противно. Противно ми е да живея в Ню Йорк, и всичко – и такситата, и автобусите до Медисън авеню, и шофьорите, които вечно ти крещят да слизаш от задната врата, и запознанствата с преструванковци, които наричат двамата Лънт „ангели”, и да се качвам и да слизам с асансьори, когато просто ми се иска да изляза навън, и вечно да ми пробват панталоните в „Брукс”, и хората все...
- Не крещи, моля ти се! – прекъсна ме Сали. Това беше смешно, защото аз съвсем не крещях.
- Да вземем например колите – продължих аз с най-тих глас. – Ето, повечето хора са луди по коли. Цяла трагедия е за тях, ако колата се одраска някъде, и вечено разговарят колко бензин харчат на миля, а купят ли си съвсем нова кола, веднага започват да мислят как да я сменят с още по-нова. Аз и стари коли не обичам. Искам да кажа, просто не ме интересуват. Предпочитам да имам кон, дявол да го вземе. В коня поне има нещо човешко, ей богу. Конят може поне...
- Дори не разбирам за какво говориш – каза моята Сали. – Скачаш от един...
- Знаеш ли какво? – казах аз. – Може би само заради теб съм в Ню Йорк точно сега. Ако не беше ти тук, сигурно щях да съм някъде по дяволите. В гората или дявол знае къде. Само заради тебе съм тук всъщност.
- Колко си мил! – каза тя. Явно беше обаче, че искаше да промени този разговор.
- Трябва да поучиш малко в мъжко училище. Опитай някога – казах аз. – Пълно е преструванковци и учиш само за да научиш как да дяволуваш, че да можеш да си купиш кадилак някойд ен, и все трябва да се преструваш, че много си разстроен, когато футболният ти отбор губи, и да говориш само за момичета, пиене и сексуални въпроси, и всеки се е свързал здраво с някоя от тези мръсни идиотски групички. Момчетата от баскетболния отбор – в една група, католиците – в друга, интелектуалците – в трета, бриджорите – в четвърта. Дори членовете на така наречения „клуб на най-хубавата книга за месеца” си имат своя група. Ако се опиташ да поведеш смислен...
- Чакай, чакай! – каза Сали. – Момчетата имат и някаква полза от училището.
- Съгласен съм, съгласен съм, че има и такива! Но за мене само тази е ползата. Разбра ли? Ето къде ми е болката – казах аз. – Не извличам почти никаква полза от нищо. Хич ме няма. В окаяно състояние съм.
- Наистина си!

[…]

- Какво? – каза тя. – Не те чувам. Ту ми крещиш, ту пък...
- Казах, че няма да ходим на никакви прекрасни места, след като завърша университета и прочее. Отвори си ушите добре. Тогава всичко ще е съвсем различно. Ще трябва да слизаме надолу с асансьори и куфари, и глупости. При заминаване ще трябва да телефорнираме на всички за сбогом, а после да изпращаме пощенски картички от хотели и прочее. И аз ще работя в някое бюро и ще печеля куп пари, а на работа ще отивам с такси или с автобусите на Медисон авеню и ще чета вестници, и ще играя бридж през цялото време, и ще ходим на кино да гледаме куп глупави късометражни филми и реклами, и кинопрегледи. Кинопрегледи, велики боже! Вечно ще има някое глупаво конно надбягване или някоя дама да разбива бутилка о кораб, или пък някое шимпанзе да кара велосипед по гащички. Съвсем няма да е същото. Ти не разбираш какво ти говоря.

Малка нощна работа

2010-07-12T03:34:00.000+03:00

Шефът ми е чешит. Когато ми поставя някаква задача, имитира гласа на Ам-Гъл или Дарт Вейдър. Обича да ни пита за смисъла на живота.

- What is the meaning of Life? - ще каже. Той не знае български, та си говорим на английски.
- 42. - Ще отговори с досада колежката, понеже малко се дразни от "тези глупости".

После работата ще продължи.

Понякога остава с нас до 2, че и до по-късно. Тогава може да тръгне да разказва за нещастната си любов, как е изгубил момичето на живота си и прочее. И как това е преобърнало живота му. Тъжна история, но не особено интересна.

- What do you think? - ще каже. И този път ще се обърне към мен.

Аз все гледам да финтирам подобни въпроси, понеже наистина не виждам смисъл да говорим за това и не обичам да казвам неща, които никой не иска да чуе. Но понякога няма мърдане.

- You know, - ще започна аз сякаш съм расал из Америката, - тъжното на това, да изгубиш любовта на живота си е, че никога не я губиш напълно. Когато ти е тежко, ще искаш да поговориш с нея. Ако постигнеш някакъв голям успех, ще се питаш какво ли би казала, ако можеше да те види. Когато си най-щастлив, ще се чудиш как ли е тя. Дори на сватбата ти ще ти се иска да можеше да присъства. А дали децата ти щяха да са различни с нея? За това е тъжно, когато изгубиш любовта на живота си. И за това е хубаво, когато не я изгубиш.

- I guess you're right. - ще каже той.

- As usual. - ще кажа аз.

После работата ще продължи.

Това вече сме го чували

2010-07-12T02:02:00.000+03:00

Толкова ти е хубаво, че чак ти се иска да викаш. Със старание и постоянство опитваш да споделиш с другите щастието си и да ги убедиш, че се чувстваш наистина добре. А те само се усмихват, поздравяват те, потупват те по гърба и казват, че се радват за теб. Всичко това с някакво странно снисхождение.

Работата е там, че те това вече са го чували. И знаят, че не е истинско.

Понеже е тъмно и понеже вали

2010-07-12T00:00:00.000+03:00

Понеже е тъмно и понеже вали,
предлагам на чаша ракия
да седнеме двамата с тебе сами,
да ме изчакаш да пия,
да се отпусна с въздишка една
и както седим аз и ти,
да ти разкажа за свойта тъга.
Понеже е тъмно и понеже вали.

Скучна книга?

2010-05-15T03:05:00.003+03:00

Право на живот

2010-05-14T06:27:00.002+03:00

Рядко гледам новините по телевизията, дразнят ме. Но бих казал, че е донякъде полезно да се гледат от време на време, защото дават някаква представа за реалния свят. Светът на ежедневието. Нещата, с които сме принудени да живеем.

Една вечер някаква мушица започна да се блъска в монитора ми, привлечена от светлината и аз размахах ръце в опити да я прогоня.

- Престани! - изпищява изведнъж колежката ми - Стига си му пляскал! Нищо не ти е сторило!

После ми хвърля изпълнен с отвращение поглед, докато с нокът отчоплям черното нещо от дланта си.

- Всяко живо същество има право да живее и никой не бива да отнема живот! - казва тя назидателно-обвинително. Даже ми се струва, че гласът й леко потреперва.

Това е от аниметата. Тя не гледа новини, но за сметка на това ежедневно поглъща големи дози източна философия от някакви рисувани японски сапунени сериали. Аз нямам нищо против източните философии с всичките им там кръговрати, стремеж към самопознание и самоусъвършенстване на тялото и духа. Обаче такива изказвания ме шокират с абсурдността си.

Гледам я дълго и безизразно докато се чудя какво да й кажа. После започвам, като не влагам никакви емоции в гласа си, защото не искам да я обидя.

- Вчера ме видя да убивам два комара на стената зад мен и пак реагира така... Това, което не видя е, че после избърсах размазаните им трупове с тоалетна хартия, хвърлих ги в тоалетната и се изпиках отгоре им. И в това няма нищо нередно. Разбираш ли?
- А ти как би се почувствал, ако аз те убия и се изпикая отгоре ти?

Отказах се. Нямаше смисъл.

Ядене, пиене, ей тея три неща.

2010-05-06T15:22:00.004+03:00

Честит рожден ден на мен. Да съм жив и здрав. Сериозно го мисля! ;)

Докато бях безработен убивах времето с фотошоп и един ден ми хрумна да си направя тапет. Не е нищо особено, но е забавно, ако го погледнеш под определен ъгъл...

Айде до скоро. Аз имам торта да ям, водка да пия и момиче да... й обръщам внимание. :D

Далече, далече

2010-04-27T16:01:00.003+03:00

Точно в два си правя чаша кафе, която ми стига чак до края на работния ден и в шест изсипвам в мивката каквото е останало на дъното. Не съм почитател на кафето, но помага да стоя буден през тези нощни смени. През последните десет дни спя малко и докато се прибирам сутрин светът ми е леко замъглен по краищата.

Но съм доволен. При предишното пълнолуние се прибирах от столицата и ми се искаше да си издера очите, да се хвърля от автобуса и да се оставя да ме изкълват лешоядите. Днес нещата изглеждат съвсем добре и чак се очудвам колко бързо се нарежда всичко. Какво ли ще мисля при следващото пълнолуние?...

На последната смяна с колежката си спретнахме българска вечер и цяла нощ се редувахме да пускаме българска музика. От толкова много Васил Найденов и Мери Бойс Бенд ми стана едно такова особено и имах няколко десетки неща, които да ти кажа, но вече забравих какви бяха. Сигурно нищо важно. Не се тревожи. Аз вече съм далече, далече.

Малкият книгопродавач

2010-04-11T22:07:00.002+03:00

Магазините по продължението на булеварда са всъщност приземните етажи на къщи, чийто входове гледат към улицата. Вратата на един от тези входове стои отворена. Там едно дете продава книги. Книгите са девет - три реда по три книги. Сложени са на сгъваема масичка, а детето е седнало на малко, пластмасово столче зад нея. Момченце, на не повече от десет години, едва ли е прочело някой от деветте изложени любовни романа с меки корици на издателство "Бард". Книгите са стари и изтъркани, сякаш са били четени десетки пъти, сякаш са взети от библиотеката, сякаш са били използвани за подлагане под мебелите вкъщи. На масичката е залепена таблека "50 стотинки". Хрумва ми, че мога да ги купя всичките. Девет книги по петдесет стотинки са четири и петдесет, мога да му дам пет и да му оставя рестото. А утре какво? Утре? Това дете няма кръстница-магьосница, която да превърне тиквата в каляска. (А може би би предпочело някоя каляска да бъде превърната в тиква или поне в хляб). Няма да бъде поканено на бал. Няма, няма, няма. Никога, никога, никога. То е от друга приказка. На Андерсен. И краят не е щастлив.

В Хепи ритъм

2010-04-09T20:17:00.003+03:00

If you're happy and you know it go to hell. :/

За нищо.

2010-04-03T23:08:00.003+03:00

Близки и познати ще ти казват, че причината не е в теб. Просто не си имал късмет или обсоятелствата не са били благоприятни, или не си познавал правилните хора, или правилата са били несправедливи, или някой друг е подходил нечестно...

О, може би просто "не ти е било писано"!

С времето обаче все повече се налага изводът, който е си видял от самото начало, но упорито си отказвал да приемеш - не ставаш за нищо.

pour your misery down on me

2010-04-02T17:47:00.004+03:00

Този път са Garbage. Заради музиката им, пълна им с желания, безнадежност и агресия. Бяха перфектни, някога отдавна. Все още помагат, от време на време.

"неописуемо неприятни"

2010-04-01T22:49:00.002+03:00

Изражението на Милва и погледът й ясно свидетелстваха, че и тя мисли същото. Гералт не каза нищо. Чувстваше се отвратително. Костите на лявата му ръка и дясното коляно все още бяха разкъсвани от невидимите зъби на тъпа болка, усилваща се още повече от нарастващата, всеобхватна влага. Тормозеха го също така и мъчителни, потискащи, неописуемо неприятни и странни усещания, които никога по-рано не беше изпитвал и с които не умееше да се справя.
Безсилие и отчаяние.

Неуспех

2010-03-31T15:34:00.001+03:00

Ебахти гадния живот.
Днес беше най-отвратителният ми ден за последните 7 години и в топ 3 на "Най-отвратителните дни в живота ми."
Чак не ми се говори за това.
По дяволите всичко.

Вреден навик

2010-03-27T16:25:00.002+02:00

Да се страхуваш от бъдещето е глупаво, но естествено. Не бива да съдите онези, които се страхуват от бъдещето. Естествено е, но е глупаво, което значи, че трябва да направите всичко по силите си, за да се освободите от този страх.

Надеждата и страхът от бъдещето са двете страни на една монета. Ако се боиш, че нещо ще се случи, значи се надяваш то да не се случи. Ако се надяваш нещо да се случи, значи се боиш, че няма да се случи. За да се освободите от страховете, трябва да се откажете от надеждите. Просто спрете да се надявате. Не е трудно. И после усещането е адски приятно.

Homesick

2010-03-26T20:31:00.004+02:00

Някъде по времето, в което работещите приключват работа и учениците си тръгват от училище, аз реших да изляза. Хора влизаха и излизаха от подлези, автобуси, офиси, автомобили и магазини, и образуваха несекващ поток, в който аз без колебание пристъпих и се понесох напред с максималната за тази вселена скорост. Скоростта на тълпата. Задълбавам малко в асоциациите с теорията на относителността, според която колкото по-бързо се движиш в пространството, толкова по-бавно се движиш във времето. Така успявам да си обясня подтискащото усещане, че времето е спряло. Разминавам се с някакво момиче и се заглеждам в дълбокото й деколте. Давам си сметка, че го правя доста нагло, но не успявам да се сдържа. Извинявам й се на ум и се питам какво ли е разни непознати отрепки и улични боклуци непрекъснато да те зяпат в деколтето... После се чудя как ли е в леглото. Изведнъж ми става противен шумът край мен и слагам слушалките на плеъра. Искам да не чувам другите, искам да се преструвам, че ги няма. Твърде дълго съм далеч от вкъщи и вече адски ми липсваш. Какво стана с "аз обичам самотата"? О, аз знам, не годините ме промениха, а ти. Някога бях друг, но сега... Сега просто искам да се прибера. Свивам встрани от булеварда, в неосветена уличка, в която виждам само силуети.

Нека времето ме поеме отново.

Ново начало

2010-03-22T10:16:00.001+02:00

Сезонът на новите начала може би ще даде начало на нещо ужасно.

Приказка за стълбата на надеждата

2010-03-21T17:47:00.004+02:00

Изкачвам се по стълбата на надеждата и главата ми се замайва, и ме изпълва възхита от разкрилите се пред мен величествени гледки на неизброими възможности. Изкачвам се по стълбата на надеждата и с всяка следваща крачка страхът става все по-парализиращ, защото съвсем в началото някой ми каза, че след последното стъпало падаш в нищото. Там има бесило, каза той, и то е направено за теб.
И знаете ли какво?
Убеден съм, че е прав.

2010-03-17T13:36:00.002+02:00

Couldn't sleep so I went out walking