Thursday

Книга

В шест без нещо жена ми идва да ме буди. Аз спя и сънувам, и в съня си чувам стъпките й как се приближават към мен, стряскам се и изведнъж се изправям до седнало положение в леглото. Жена ми се сепва, после се засмива на обърканото ми изражение.

Буди ме, за да ми даде детето и да може да легне да поспи за 2 часа, иначе ще припадне от изтощение. Още като ставам тя бутва дъщеря ми в ръцете ми, целува ме и ляга на моето място както е с дрехите. Аз се изнизвам тихо в другата стая и тихо затварям вратата, все едно жена ми мигновено е заспала и внимавам да не я събудя...

Дъщеря ми все още може само да вика "Ъ! Ъ!" и да маха неориентирано с ръце, няма какво да правя с нея. Затова гледам да си взема някоя книга да чета. Като се нанесохме да живеем в апартамента на баба ми много неща изхвърлихме, но книгите си стоят. Всякакви книги има - световна класика, руски автори, български автори, а в другата стая - където жена ми сега спи - са и юношеските приключенски романи и поредицата "Галактика". Купувани са от дядо ми, а после и от баща ми, и сигурно от майка ми.

Известно време гледам закъсаните им гърбове с протритите букви, чудя се коя да подхвана, дъщеря ми в ръцете ми вика "Ъ! Ъ!" и маха неориентирано, докато най-накрая взимам една книга и сядам на дивана. Слагам детето да легне върху събраните ми крака - главата й на коленете ми, а краката й до гърдите ми - че да мога да я люлея без да се изморявам. Климатикът е току над главите ни, та я замятам на две - на три с една пелена, да не й духа. С едната ръка я придържам да не се търкулне на пода, с другата си отварям книгата и почвам да чета.

Хубава се оказа книгата, умело написана, леко се чете, пък и интересна. Ама тъжна. Няколко страници бях прочел и ме разплака. Първо като усетих смъдене в очите на пук се преструвах, че нищо ми няма. Напрягах се да задържа сълзите и от напрежение чак ме заболяха очите. Така продължих докато се наляха със сълзи и вече съвсем не виждах буквите. Тогава оставих книгата, попих ги с една кърпичка и вдишах няколко пъти дълбоко, да ми мине. Добре, че покрай детето из целия апартамент има разпилени кърпички, хрумна ми, и добре, че жена ми спи и не може да ме види, а, между другото, дъщеря ми и тя вече беше заспала.

Пак подхванах книгата, люлеейки детето, и четох, четох, и както се бях зачел изведнъж чух стъпките на жена ми току до мен, и се стреснах за втори път тази сутрин. Жена ми пак се сепна и се засмя. Преди половин час е трябвало да стана, подхваща тя, защо не си ме събудил? И защо пелената й е на земята? Съвсем по женски почва да се ядосва за дреболии и някак успява да ми се скара макар да шепне.

После почва да се суети наоколо, а аз си давам сметка, че ми е леко и хубаво, и че тея чувства трябва да се дължат не на нещо друго, а на книгата. Уж тъжна, а така ми е олекнало, че като гледам дъшеря си, която спи, и жена ми, която се суети наоколо, си спомням колко много ги обичам. И ми става безкрайно чудно как съм могъл да забравятакова нещо, и даже до този момент хич не съм знаел, че съм забравил, докато една тъжна книга не накара очите ми да се налеят със сълзи.

Неумение

Не умея да се разделям с хората. Веднъж влезли в живота ми, всякак се старая да ги задържа там. Дори не е необходимо да сме си били много близки. Достатъчно е да сме споделили един-два приятни мига.

Понякога е пределно ясно, че пътищата ни са се разделили, а аз продължавам да си въобразявам, че всъщност всичко е както преди. Колкото повече време минава, толкова по сантиментално наситени стават спомените ми.

За тези неща си дадох сметка сега, след като изгубих 3 часа в четене на писма от хора, с които никога вече няма да си пишем.