Friday

Всички дни са лоши


Не трябва ли?

Редуваха се приливи и отливи,
и пълнолуния изпълваха очите ми,
а празнодумия изпълваха живота ми.
Пресъхнаха сълзите ми.

Запяхме нови летни хитове
и после бързо ги забравихме,
и спряхме да четеме стихове,
и вече не мечтаехме.

И всичко вече ми е все едно.
За нищо вече не тъгувам
и нищо не желая, но...
Не трябва ли да спра да те сънувам?



Monday

Във всяка премълчана дума


Caribiana пак споделя поезията си.

Thursday

Големият демотиватор

Това се случи преди две години. Едно момиче започна работа във фирмата, в която тогава работех.

Дойде усмихната и преливаща от ентусиазъм. Беше й първата работа след университета. Първата истинска работа. И тя беше готова да дава всичко от себе си. Да даде воля на творческата си същност. Да докаже на всички какво знае и може. Да покорява върхове и да сбъдва мечтите си.

Седяхме бюро до бюро. Ден след ден ненатрапчиво, но редовно, аз ѝ разкривах колко безсмислена е работата, която върши. Как всичките ѝ усилия са безрезултатни. Как опитите ѝ да промени нещо са обречени на провал. Как пропилява живота си зад това бюро и неусетно се превръща във всичко онова, което е ненавиждала в другите.

След осем месеца напусна.

Знаете ли кое е най-интересното. Всичко което ѝ казах, беше вярно. Не аз я демотивирах, а живота.

Monday

Благородни лъжи

На път към работа срещам една възрастна жена. Познавала се е с баба ми. Спира ме да ме пита как съм, пита как са родителите ми, казва ми, че е добре и всичко е наред, пожелаваме си всичко хубаво и си продължаваме по пътя.

Изпитвам ужасно неудобство от този кратък разговор, защото случайно знам, че няколко дни по-рано синът й е починал. Той живееше в друг град. Сестра му, жена му и роднините на жена му решили, да не й казват. Не я извикали на погребението. Ако го търсела по телефона, щели да й казват, че е в чужбина.

Струва ми се отвратително.

И ми напомня колко много хора има, които сами доброволно избират да игнорират истината, просто за да могат да си живеят на спокойствие в заблудата, че "всичко е наред". Не бъдете от тях.

Thursday

Определения

Нали знаете как, когато се представяте на някого, от вас се очаква да кажете нещо за себе си. Нещо, което ви определя. На мен винаги ми е било трудно да намеря подходящо определение.

Хората избират различни неща, с които да се определят. Работата си, хобито си, семейното си положение, вярванията си, убежденията си... Запознавам се, например, с някого и той ми казва "аз съм счетоводител" или "аз обичам да пътувам", или "аз съм майка на три деца", или "аз съм християнин", или "аз съм комунист" и аз вече знам нещо за този човек.

Нещо, което той счита за определящо за своята личност. Ако каже, че е семеен, това не значи, че няма работа или хоби. Не, просто семейството е с приоритет и би се отказал от хобито си, ако се налага, или би сменил работата си. Ако каже, че е комунист, значи неговите убеждения са водещи в живота му и вероятно са определили и работата му, и личните отношения с партньора му.

И така нататък.

Мисля, че мен ме определят тайните ми. Спомените. Нещата, които пиша тук. Книгите и филмите, които не разисквам с никого. Музиката, която слушам на слушалки. Не знам каква е думата за това.

Вие имате ли си определение за себе си?

Friday

А то беше като пожар

Много пъти се връщах назад в спомена си, до утре бих могъл да описвам всичко отначало, и пак виждам, че не мога да опиша онова състояние на лудост, на екзалтация, на безпаметност и на щастие, а само дим виждам, да се издига над спомена ми, ни следа от жарава, ни следа от пламък, а то беше като пожар. Просто бях притичал през този пожар и как, чудя се, нищо не е опърлено и изгорено; ако птица прелети през такъв огън, то тя ще падне в огъня, насекомо, ако се извие над него, ще се сгърчи тутакси в пламъците, а ето, аз и през пламъка минах, и през жаравата изтичах и ни следа от обгаряне! Ах, как мечтаех само да убия жестоко, тъй, че от ужас да настръхне и Долна мъка, и махалата Колибите, и да загина после по епически начин, да лежа епично и спокойно, както никой досега, и всички около мен да бъдат безкрайно опечалени, в дълбока скръб да потъне светът и да почуствува как ужас започва да се просмуква отвсякъде.

Но не би!

Ни убих, ни сам загинах, а още по-малко опечалих някого или накарах някого да изпадне в ужас!

Отнесох си болката мълчаливо и тайно, вкопа се тя в душата ми, покри се с тънка корица, и само понякога ще се попука тънката ципа и ще започне да сълзи. Капка ще се отрнои, ще звънне печално в душата ми и ехото й ще заглъхне, без да стигне до нечие ухо. Изглежда, че човек не може и да мрази постоянно, изтощава го омразата, изморява го, тя изтисква или изсмуква силите му. В същност, разбирам едва сега, че и омразата, и любовта са като тревата, те от нашите сокове пият, затова, ако човек доживее до дълбока старост, неговите близки полагат в земята само тялото му. Никакви сокове не са останали в него, само изтисканото до краен предел тяло от любов и от омраза, като изтощена орница.

Thursday

Книга

В шест без нещо жена ми идва да ме буди. Аз спя и сънувам, и в съня си чувам стъпките й как се приближават към мен, стряскам се и изведнъж се изправям до седнало положение в леглото. Жена ми се сепва, после се засмива на обърканото ми изражение.

Буди ме, за да ми даде детето и да може да легне да поспи за 2 часа, иначе ще припадне от изтощение. Още като ставам тя бутва дъщеря ми в ръцете ми, целува ме и ляга на моето място както е с дрехите. Аз се изнизвам тихо в другата стая и тихо затварям вратата, все едно жена ми мигновено е заспала и внимавам да не я събудя...

Дъщеря ми все още може само да вика "Ъ! Ъ!" и да маха неориентирано с ръце, няма какво да правя с нея. Затова гледам да си взема някоя книга да чета. Като се нанесохме да живеем в апартамента на баба ми много неща изхвърлихме, но книгите си стоят. Всякакви книги има - световна класика, руски автори, български автори, а в другата стая - където жена ми сега спи - са и юношеските приключенски романи и поредицата "Галактика". Купувани са от дядо ми, а после и от баща ми, и сигурно от майка ми.

Известно време гледам закъсаните им гърбове с протритите букви, чудя се коя да подхвана, дъщеря ми в ръцете ми вика "Ъ! Ъ!" и маха неориентирано, докато най-накрая взимам една книга и сядам на дивана. Слагам детето да легне върху събраните ми крака - главата й на коленете ми, а краката й до гърдите ми - че да мога да я люлея без да се изморявам. Климатикът е току над главите ни, та я замятам на две - на три с една пелена, да не й духа. С едната ръка я придържам да не се търкулне на пода, с другата си отварям книгата и почвам да чета.

Хубава се оказа книгата, умело написана, леко се чете, пък и интересна. Ама тъжна. Няколко страници бях прочел и ме разплака. Първо като усетих смъдене в очите на пук се преструвах, че нищо ми няма. Напрягах се да задържа сълзите и от напрежение чак ме заболяха очите. Така продължих докато се наляха със сълзи и вече съвсем не виждах буквите. Тогава оставих книгата, попих ги с една кърпичка и вдишах няколко пъти дълбоко, да ми мине. Добре, че покрай детето из целия апартамент има разпилени кърпички, хрумна ми, и добре, че жена ми спи и не може да ме види, а, между другото, дъщеря ми и тя вече беше заспала.

Пак подхванах книгата, люлеейки детето, и четох, четох, и както се бях зачел изведнъж чух стъпките на жена ми току до мен, и се стреснах за втори път тази сутрин. Жена ми пак се сепна и се засмя. Преди половин час е трябвало да стана, подхваща тя, защо не си ме събудил? И защо пелената й е на земята? Съвсем по женски почва да се ядосва за дреболии и някак успява да ми се скара макар да шепне.

После почва да се суети наоколо, а аз си давам сметка, че ми е леко и хубаво, и че тея чувства трябва да се дължат не на нещо друго, а на книгата. Уж тъжна, а така ми е олекнало, че като гледам дъшеря си, която спи, и жена ми, която се суети наоколо, си спомням колко много ги обичам. И ми става безкрайно чудно как съм могъл да забравятакова нещо, и даже до този момент хич не съм знаел, че съм забравил, докато една тъжна книга не накара очите ми да се налеят със сълзи.

Неумение

Не умея да се разделям с хората. Веднъж влезли в живота ми, всякак се старая да ги задържа там. Дори не е необходимо да сме си били много близки. Достатъчно е да сме споделили един-два приятни мига.

Понякога е пределно ясно, че пътищата ни са се разделили, а аз продължавам да си въобразявам, че всъщност всичко е както преди. Колкото повече време минава, толкова по сантиментално наситени стават спомените ми.

За тези неща си дадох сметка сега, след като изгубих 3 часа в четене на писма от хора, с които никога вече няма да си пишем.

Monday

Мъчно

Знам, че това е, което винаги си искала. И се радвам, наистина. Но пак ми е мъчно, че заминаваш. Просто всички заминават. Един по един, всеки нанякъде. Само аз оставам. Затова ми е мъчно.

Wednesday

Виноват

Веднъж стана така, че приключих с работата си цял час по-рано. Не че нямаше нищо за правене, но изведнъж изпитах непреодолимо нежелание да работя.

В такива случаи винаги бързо тръгвам към вкъщи - за да помогна на жена ми, да прекарам малко време с децата, да свърша някои отдавна отлагани домашни задачи.

Този път не си тръгнах. Останах си в офиса, сам. Мислех си за разни неща. Лични неща. Не на жена ми, не на децата ми. Само мои.

Издържах тридесет минути преди чувството за срам да надделее. Срам от това, че се крия в офиса като страхливец.

И пак забързах към вкъщи.

Have never done as I've been told


Monday

С други думи

Значи за теб изминалата година е била динамична, изпълнена с предизвикателства и много научени уроци, и дори те е променила? Какво съвпадение. За мен също. Но май не тълкуваме думите еднакво. Нека обясня.

За мен изминалата година беше изтощителна. Физически и психически. Стрес, напрежение...и болести. Налагаше се да хвърлям толкова усилия в търсене на изход от безизходни положения, че не можах да правя почти нищо друго. Уроците бяха резултат от категорични и непоправими провали. И - както винаги в живота - додоха твърде късно, когато бяха вече безполезни.

Огорчението и разочарованието от мен самия преля и се прехвърли на всичко останало. Плаша се като виждам колко съм ядосан на целия свят и как не успявам да се контролирам. Все по-често и все по-силно ядът ми се излива от мен без да съм му позволил. Често насочен към най-близките ми.

Повече се харесвах, когато бях просто тъжен.

И аз, като всички, се надявам 2017-та да е по-добра. Но не виждам причина да бъде. Няма нещо, на което да спра погледа си и да кажа: "Ето, това ще донесе положителната промяна."

Няма.