Friday

Всеки по пътя си.

В ранния следобед се изсипа силен дъжд на едри капки. Налях си водка, пуснах музика и гледах през прозореца чак докато дъждът спря. Има си предимства да си шеф.

Има си и недостатъци. Същия ден тръгнах късно от офиса заради проточил се разговор с клиент. Разликата в часовите зони прави комуникацията много неудобна.

Улиците вече бяха почти изсъхнали. Тръгнах пеш към вкъщи. Исках да дам време на съзнанието си да се прочисти от проблемите в работата. Старая се да не ги нося у дома. За трийсет минути вървене успявам да пренастроя мисленето си на друга вълна и да почна да дишам по-дълбоко.

А и след дъжда въздухът беше свеж и приятен.

Изведнъж погледът ми беше привлечен от силует на момиче, което се беше навело в градинката до тротоара, близо до оградата на една къща и си играеше с малка, рижава котка. Лицето й оставаше скрито в сянката, но аз я познах. Бих я познал винаги.

Тя не ме чу, когато се приближих. Клекнах до нея и като се протегнах да погаля котката казах:

 - Да не смяташ да си я вземеш?

Тя се стресна, а, щом ме позна, се засмя и отвърна:

 - Не. Стресна ме като се промъкваш така.

После поговорихме малко за котки докато клечахме и чешехме Рижавата от всички посоки едновременно. Ръцете ни нито веднъж не се докоснаха. Рижавата явно беше доволна, правеше осморки между краката ни и се отъркваше ту в единия, ту в другия. Едва ли бяха минали повече от десет минути, когато станах да тръгвам.

 - Радвам се, че те видях. - каза тя. За пръв път. Винаги аз го казвах.

 - Изглеждаш си все същата. - казах аз съвсем не на място, но, за щастие, тя отвърна, че аз също и не се получи неловко.

Махнахме си и тръгнахме.

Всеки по пътя си.