Friday

По-добрата история

Все се срещаме през септември. Не че има някаква специална причина... Просто така се случва. Може би защото е далеч от рожденни дни, Нова Година и други подобни и няма опасност да се изкушим да си правим подаръци, които после да се чудим как да обясняваме от кого са и за какво са. А и септември сякаш е най-подходящ за едни такива никакви настроения и подобни срещи изглеждат съвсем в реда на нещата.

Не обичам да бързам, затова тръгвам навреме. Вървя по слънчевата страна на булеварда, но слабото слънце не може да ме стопли. Заради студения вятър е. Пристигам на мястото точно в уговорения час и след няколко минути тя се появява.

 - Здравей! - прегръща ме. Оставя ме аз да реша къде ще ходим и какво ще правим. Разговорът върви леко.

За мен тези срещи са за да се уверя, че при нея всичко е наред. Че се справя. Че няма нужда от помощ. Моята помощ, примерно, но не само. Проверявам как е, просто за да съм спокоен.

Нямам представа тя какво очаква от тези срещи, затова я питам.

 - Иначе започвам да се тревожа за теб. Като се видим, като видя, че си си все същия, че не си се променил... После знам, че всичко ще е наред.

Часовете минават неусетно, стъмва се, дори на закрито е хладно. Седим един срещу друг разделени от масата, обгърнали чашите си с пръсти. Разказваме, смеем се, показваме си снимки.

 - Защо лъжеш, когато пишеш? Защо пишеш за неща, които никога не са се случили? А ги описваш така, сякаш са истина - пита тя.

 - Просто си измислям.

Пиша историята такава, каквато е могла да бъде, не такава, каквато е. Тази история винаги е по-вълнуваща, по-трогателна, по-романтична, по-мистична, от колкото истинската. В тази история няма значение, че не се срещаме все през септември. Дори няма значение, че изобщо не се срещаме.