Wednesday

Трябваше

Баща ми не пие. Не помня да съм го виждал да пие, докато съм бил дете. Още по-малко пък да съм го виждал пиян. Позволявал си го е само на събирания и винаги с мярка. Обаче с годините все по-често взе да си налива по чаша ракия или две вечер, преди ядене. А напоследък, когато имахме гости или когато ние бяхме на гости се отпускаше и често, след като се разделяхме, той се оказваше весел и залитащ. 
Тази вечер ми беше много смешно да го гледам. Аз, майка ми и брат ми треперехме от студа и вървяхме с бърза крачка с единственото желание да се пъхнем в топлите легла. Баща ми пък се олюляваше на две крачки от мен и неуспешно се напъваше да тананика някаква песен на Нели Фуртадо. Вкарваше и по някоя танцова стъпка.
- Хайде да тичаме! – каза изведнъж на майка ми, усмихнат до ушите. Тя само го погледна учудено и се засмя. А той, като видя, че няма да получи отговор, хукна напред. Пробяга петнадесетина крачки в тръс, спря се и се затича наобратно.
Гледах го и се смеех, слушах му брътвежите и хвърлях по едно око къде върви, да не се спъне някъде или да излезе на улицата. Аз самият бях пил достатъчно, за да усещам алкохола в главата си и може би влагах прекалено много старание съсредоточен в стабилната си походка.
Пред входа имаше фигура. Силует, очертан на жълтата, треперлива светлина на уличното осветление. Седеше на бетонния перваз и аз си помислих, че трябва да й е много студено. Другите май не я бяха видели още, но аз стоя на нащрек  когато съм навън през нощта и се оглеждам усърдно. Вече знаех, че е момиче, личеше си. Знаех също и името й. Помислих си „По дяволите” и си поех дълбоко въздух. Не я бях виждал и чувал от години. Сега нещо се беше случило и аз трябваше да се приготвя да науча какво. Стегнах емоциите си, пратих ги някъде далеч и им казах да не се връщат, докато не ги повикам обратно. В миг алкохолното ми опиянение изчезна. Когато бяхме на една крачка разстояние, семейството ми мълчеше и докато майка ми отваряше чантата си за ключовете, аз казах уверено:
- Здравей.
Е, може би не беше толкова уверено, колкото ми се искаше. Тя едва сега вдигна глава, не ни беше погледнала преди това.
- Здравей.
- Какво правиш тук?
Другите се бяха спрели и опитваха да се ориентират в ситуацията. Майка ми се опитваше да я познае, баща ми да я прецени, а брат ми просто искаше да се прибере по-скоро.
- Нищо. – Каза тя – Нищо. – и заплака.  Първо леко, почти недоловимо, после избърса страните си с ръкав, сведе глава надолу и притисна очите си с ръце.  Издадоха я потръпването на раменете и едно шумно подсмърчане.
- Вие тръгвайте, аз ще остана за малко. – Нашите обаче не са вчерашни и вече влизаха във входа забързано.
Прегърнах я. Нямаше как да не прегърна. Тя не реагира веднага, отне й малко време, после се отпусна към мен, малките й ръце се отпуснаха на раменете ми и зарови лице в гърдите ми. Всички така правят. Притискаше се към мен и хълцаше тихо, а аз мълчах и си мислех колко е лека и нежна, колко приятно е да я прегръщам и дали не оставя сополи по дрехите ми.
Минути по-късно тя се отдръпна.
- Какво става? – попитах аз.
- Не знам. – отвърна тя. – Нищо.
Аз настоях. Тя отговори уклончиво. После пак. Накрая заразказва, малко неуверено, но набираше скорост. Разказа ми всичко, нали за това беше дошла. Спираше само за да изхълца няколко пъти и да подсмърча. Съжалих, че не взех кърпичка от майка ми, тя обикновено си носи в чантата. Но сега нямах и тя подсмърчаше все по-шумно и по-шумно, а сълзите й засъхваха по бузите докато говореше. Слушах я, но не мислех за историята й. Мислех си колко е красива. Мислех си, че я обичам. Мислех си за причината да е пред входа ми. Не знам колко време ми говореше. Когато спираше, аз казвах „Да.”, „Така си е.”, а най-често „По дяволите.” И накрая:
- А защо дойде тук?
Мълчание.
- Е?
- А къде?
- Добре. Добре.
Останахме така да мълчим. Тя гледаше нещо в краката ми, аз гледах един отрязък от тъмното небе, точно над главата й. Видях едно доста голямо парче липсваща мазилка от блока, после едно изоставено лястовиче гнездо, после неоновите надписи отсреща, които мигаха неравномерно. Загледах се в тях, мигаха и хипнотизираха, и започнах да се отнасям.
- Съжалявам за...това.
Гласът й ме измъкна от лекия транс. Тя ме гледаше и... Давах си сметка, че хич не искам да я пускам. Исках да си седим там, двамата, близо един до друг. Вярно, че мълчахме, вярно, че краката ми вече бяха замръзнали, но пък тя ми даваше топлина, косата й миришеше на хубаво и аз наистина не исках да я пускам. 
Напънах се да кажа нещо.
Не можах.
- Ще те изпратя до вас.
- Няма нужда.
- Знам. Правя го за себе си.
- Благодаря.
Изправи се като скочи леко от мястото си. Изтупа дънките и тръгнахме. След светофара я прегърнах през раменете.
- Вчера видях как прегазиха една котка ето там.
- Това пък защо го казваш?
- За да разведря обстановката.
- Не е смешно.
- Може би щеше да ти е смешно, ако я беше видяла...
Усмивката се появи на лицето й въпреки желанието й и тя прихна. Понякога помага да имаш странно чувство за хумор. Стигнахме входа й, тя благодари, аз казах „няма нищо”, пожелахме си лека нощ  и се погледахме за няколко минути.  От известно време усещах как моите емоции, които бях прогонил, напираха все по-силно да разбият преградите си и да нарушат забраните ми, имаха нещо да ми кажат и искаха да им обърна внимание. Когато тя се скри във входа аз им махнах приятелски с ръка, че теренът е чист и може да се връщат... 
Беше гняв. Гняв и яд. Вече вървях към вкъщи, изведнъж бях започнал отново да усещам студа. Нямаше нищо, което да ритна, затова само стиснах зъби.  Трябваше да я подмина. Трябваше да й кажа, че проблемът си е неин, трябваше да й кажа, че не ми пука и че може да си го начука. Трябваше да й кажа, че не искам да я виждам и че може да се хвърли в езерото, защото сама си е виновна за шибания й живот, който, между другото, наистина е адски шибан! И че може да си го начука! Трябваше да й обърна гръб и да я оставя съвсем сама, защото точно това заслужаваше! Трябваше.