Friday

Физиката на тъжното


Все някога щях да прочета „Физика на тъгата“. Дори да не бях чел „Естествен роман“. Дори да не се говореше с толкова суперлативи за Георги Господинов. Само заради заглавието. Физика на тъгата.

Тъжна книга. Много хаотична, но винаги тъжна. Тъжно детство последвано от тъжно юношество. После една тъжна зрялост и накрая една тъжна старост, изпълнена с тъжни спомени.

О, толкова много ми хареса!

Най-вече защото е универсална. Това не е тъжната история на един човек, който просто не е имал късмет, бил е глупав или мързелив, или алчен, или наивен и просто си е скапал битието. Това не е дори тъжната история на някоя епоха, белязана от кофти режим или война, или природно бедствие. Не, това е тъжната история на цялото човечество от мига на възникването му, тя не е породена от нещо конкретно и временно, няма да си отиде никога, ще се повтаря отново и отново.

Най-хубавото е, че авторът не се напъва да посочи изход, решение на проблема. Не понасям автори, които предлагат изход. Причината, поради която не чета Коелю. А тук той дори не се бунтува срещу положението. Не негодува срещу него. Просто го отбелязва с известна доза...тъга. Проблем реално няма.

А за моето някогашно умение да чета мисли всъщност си имало термин – емпатия. Но прочетете книгата, там всичко е обяснено...