Thursday

Пясъка в обувките, ментата по устните

Летните нощи край морето имат особено очарование. Без значение дали пием коктейли в някой бар край плажа, или седим на пясъка и пълним пластмасови чаши с мента и спрайт, купени от близкия магазин. Все става така, че си тръгваме по-късно от предвиденото, защото ни е прекалено хубаво, но най-накрая казваме "чао" на всички. В таксито към вкъщи ми се иска да пея с радиото и може би дори го правя. Тя бързо изчиства грима си, мушва се под чаршафа и ме вика при себе си, а аз отвръщам "идвам след минута" и оставам загледан в монитора. Адски ми се иска да напиша нещо в този блог, защото само когато облека чувствата си в думи, успявам да ги оценя безпристрастно. Искам да пиша за това, че времето няма да спре и как един ден ще изгубиш всичко, което днес имаш. Искам да пиша за безсилието и за неизпълнимите желания. Накрая лягам и я прегръщам, като се старая да не я събудя. Спи спокойно, мила моя. Утре всичко ще бъде наред.